Филмите, които разказват за филми, са любим поджанр на Холивуд. Киното обича да се връща към себе си и собствената си история, особено във времена на драматични промени, на рязък обществен и технологичен преход. Тогава си отиват световете такива, каквито ги познаваме, и се раждат нови, а преломът в съдбите на персонажите е най-ярък. Светът на киното е вкусен и любопитен феномен сам по себе си, а филмите за пиковите моменти в историята му са метафора в метафората – за мечтите ни, неумолимостта на съдбата, трудностите по създаването на нещо, което днес наричаме „непреходен шедьовър“ или за чистото и просто обяснение в любов към седмото изкуство.

Днес ние ви разказваме за тях. Но ще тръгнем отзад напред…

В света на „Вавилон“

„Вавилон“ е красив и арогантен разказ за историята на първите суперзвезди в Холивуд и един от най-важните преходи в киното, когато немият филм среща звука. Филмът ни отвежда в края на 20-те и началото на 30-те години на XX век и ни рисува „Фабриката за мечти“ в заника на първия ѝ апогей – ера на безмерно разточителство, упадък и поквара.

„Вавилон“ впечатлява с необуздана пищност и мащабна визия, тематично разнообразие, драматургична дълбочина, пълнокръвни герои, забележителни изпълнения от страна на целия актьорски екип, виртуозна музика и като цяло с изключително високо ниво на киноезика. Филмът поставя в светлините на прожекторите актьора на върха на славата Джак Конрад, изигран от Брад Пит, готовата на всичко, за да бъде звезда, Нели ЛаРой, в ролята е Марго Роби, и вярващия, че киното е нещо повече от живота, Мани Торес, създаден от дебютиращия в Холивуд Диего Калва. Съдбите на тримата се преплитат, за да разкрият по зрелищен и болезнено откровен начин човешката природа – от най-бляскавата до най-анималистичната ѝ същност.

Филмът проследява възхода и падението на звезди, студийни босове, кинотворци и всевъзможни представители на киноиндустрията.

„Исках да погледна под микроскоп в ранните дни на една форма на изкуство и индустрията, когато и двете все още са се намирали в своята основа. А на по-дълбоко ниво ми хареса идеята да гледам на общество в процес на промяна. Холивуд претърпява поредица от бързи и на моменти привидно катаклизмични промени през 20-те години. Някои хора оцеляват, но много не успяват. В наши дни бихме нарекли този период прекъсване. Поглеждате през какво са минали тези хора и това ви дава представа за човешката цена, която придружава тази амбиция, която привлича толкова много хора в Лос Анджелис в онези времена. Има много по-тъмна страна на историята за този преход, отколкото аз бях виждал, преди да започна да я проучвам“, казва Деймиън Шазел, който освен режисьор е и сценарист на филма. Именно затова основните му образи – Нели ЛаРой и Джак Конрад, са вдъхновени от реални личности от тази епоха.

Образът на Джак, изигран умело от Брад Пит, напомня за известни имена от онова време като Джон Гилбърт, Дъглас Феърбанкс и Рудолф Валентино. „Джак е нещо като суперзвезда. Той е едно от онези момчета, които са достигнали апогея на звездната слава точно в този момент и видът истерична любов и възхищение, до която той докарва феновете си, е все още сравнително нова. По онова време почти не съществува концепция за филмова индустрия. Поне не така, както съществува днес“, казва Шазел. Подобно на легендарните имена от времето обаче Джак така и не успява да направи преход към новата революция в седмото изкуство.

Образът на Нели ЛаРой на Марго Роби е базиран също на комбинация от звезди на нямото кино, които се борят с пристрастяване, трудностите при прехода към звука и риска да изпаднат в немилост. Сред имената, изградили персонажа, са звезди като Жана Игълс, Джоан Крауфорд и Алма Рубенс. Но в основата стои така нареченото It момиче от тази епоха – Клара Боу. Тя е огромна звезда за времето си, превръща се в най-доходоносната актриса от залеза на нямото кино. Първата ѝ поява на екран – като смела продавачка във филма It, ѝ носи световна слава и прозвището The It Girl. Боу олицетворява късните 20-те години на киното и е един от секс символите на епохата. Отказва се от кариерата си в началото на 30-те, за да се омъжи и да живее във ферма. По-късно прави опит за завръщане към говоримото кино, но вече не получава по 45 хиляди писма на ден от почитатели. Клара Боу умира на 60 години от сърдечен удар, без да възвърне огромния си успех.

„Булевардът на залеза“, „Аз пея под дъжда“, „Всичко за Ева“

50-те години са точно толкова важни за индустрията, колкото са и 20-те. През този период, наричан неслучайно „златната епоха на холивудското кино“, има обръщане към старото и класическо кино. Както към подхода, по който то се прави, така и в темите и сюжетите, които разказва. Три отличителни филма, свързани с киното, от които Шазел се вдъхновява за своя монумент „Вавилон“, излизат през 1950 и 1952 г. Може би най-емблематичният сред тя е „Булевардът на залеза“. Близо двучасов романтичен шедьовър за безработен и отчаян сценарист, който случайно среща вече залязла звезда от нямото кино, която живее в илюзорен свят и мечтае да се завърне на екран. Срещата им е взривоопасна и както се оказва – фатална. Глория Суонсън – една от звездите на нямото кино, която успява да се прехвърли в говоримите филми, прави завръщането си на екран с този абсолютен разкош, режисиран от Били Уайлдър, а ролята на обърканата, опозорена и нещастна Норма Десмонд ѝ носи последната ѝ номинация за „Оскар“ през 1951 г. В тази икона на киноизкуството, която комбинира в себе си носталгия и трилър, участие вземат самият Сесил Б. ДеМил – един от знаковите режисьори на важния преход в Холивуд, и австрийско-унгарският режисьор и сценарист Ерих фон Щрохай.

Същата година Джоузеф Манкевич дава на киното „Всичко за Ева“. История за омраза, ревност, завист, опаковани с панделка и окъпани в светлините на прожекторите. Неизбежното остаряване и напорът на амбициозните и безскрупулни актьори и актриси са в центъра на историята за Марго – голяма театрална звезда, която взема под крилото си млада Ева, амбициозен злодей, който иска да заеме мястото ѝ. Смесващ трилър, романтика и доза реализъм основно като коментар към безпардонната индустрия, „Всичко за Ева“ носи 6 оскара, включително за „най-добър филм“, през 1951 г. И събира на екран три икони от тази златна епоха – Бет Дейвис, Ан Бакстър и Мерилин Монро в една от първите ѝ роли.

„Аз пея под дъжда“ е може би последният толкова ярък и значим пример за филм, който разказва за създаването на друг филм от „златната ера“. Дори тези, които не са гледали киношедьовъра, познават добре емблематичната сцена на Джийн Кели, който пее под дъжда и танцува с чадър в ръка. Кели и Стенли Донън се сблъскват със страшно много проблеми, докато режисират този филм. „Аз пея под дъжда“ е вдъхновен от мюзикъл, създаден в началото на 30-те години и е един от първите „говорими филми“ след „Джазовия певец“. Сигурно е умишлена ирония, че сегмент от него и неговото създаване се появява като откъс във „Вавилон“ на Шазел. „Аз пея под дъжда“ е грандиозен спектакъл, който борави с целия киноезик, достъпен през 50-те години. В него има дълги и пищни музикални сцени, има кратки, но значими скечове, има смешки, има драма, има гегове, директно взети от творчеството на Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън. Има и Деби Рейнолдс в една от първите ѝ роли и със сигурност първата, в която тя танцува. „Аз пея под дъжда“ е символ както на златната епоха на киното, така и на филмите, които разказват по хомогенен начин историята за първите стъпки на седмото изкуство.

„Имало едно време в Холивуд“

Името говори достатъчно за тематиката в последния филм на Тарантино. Той е новото голямо, което модерното кино дава на този жанр. Фикция и реалност се сблъскват, за да разкажат историята на една конкретна епоха – 60-те години, и на една конкретна ситуация – убийството на младата и красива актриса Шарън Тейт (бременната съпруга на Роман Полански ) от членове на сектата на Чарлс Менсън. Към тях се добавя донякъде измислената история (но вдъхновена от реални личности и факти) на двама мъже, които се борят за своето място под напичащото холивудско слънце.

През 2019 г. Тарантино събира на едно място Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Марго Роби, за да почеше зад ушите Холивуд и да създаде голямо кино във времена на посредственост. Тарантино е безпардонен. Той не спазва правила, той не зачита жанрове, той не е коректен, той не е 3D, той е Тарантино. Кървав и забавен там, където трябва. И често краен там, където някои не биха си го позволили.

Филмът ни води зад кулисите и на снимачните площадки на американския уестърн през 50-те и 60-те години на миналия век. Запознава ни с глуповатия и вече залязващ жанров актьор Рик Далтън и неговия каскадьор и момче за всичко Клиф Буут. Леонардо ди Каприо и Брад Пит се появяват за първи път на екран заедно, но имат такава химия по между си, за каквато много двойки в Холивуд могат само да мечтаят. Ди Каприо, този класен жребец на седмото изкуство, е болезнено добър в ролята на актьор, чиито златни дни са преброени, а Брад Пит е алфа мъжкар първи клас и този филм му дава полето, за да развее грива, плочки и талант. И той го прави. Двамата танцуват кино танц на братска любов и подкрепа, вещо дирижирана от Тарантино, за да се озоват на финала в центъра на събития, за които дори не подозират. А именно убийството на Шарън Тейт. Миналото харесва Марго Роби. „Вавилон“ е вторият филм, в който тя играе холивудска звезда от отминалите епохи. А „Имало едно време в Холивуд“ е първият. Но Роби изглежда като актриса, на която златните точки във филмографията тепърва ще се трупат.

Много филми разказват за магията на киното, за неговите най-красиви и най-грозни страни, за онази целокупна любов, която предизвиква. Филми като „Манк“ на Дейвид Финчър, който разказва за мъчното създаване на величествения „Гражданинът Кейн“; като „Тропическа буря“ на Бен Стилър, който е пародия на „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд; като „Аве, Цезаре“ на братята Коен, които в типичния си абсурдистки подход показват живота в едно холивудско студио само в рамките на няколко дни. И още, и още… Като тъгата по чистото изкуство и другия възможен наш живот в La La Land отново на Деймиън Шазел; като любовната песен „Семейство Фейбълман“ на Стивън Спилбърг или „Ново кино „Парадизо“ на Джузепе Торнаторе... Киното обича да разказва за киното – връзка на любов и омраза, която е силна и истинска.