„Войната е мир. Свободата е робство…“ – какво наблюдаваме и в какво участваме, проф. Личева? Какъв свят се ражда пред очите ни?

Надявам се, че няма да се роди нов свят, защото от Платон знаем, че новият свят не идва като утопия, а като антиутопия. Ако се роди, това ще е свят, в който всеки диктатор безнаказано ще започва войни за присъединяване на чужди територии, провидени като свои, и ще влезем в режим на световна катастрофа. Цялата история на трудното и плахо преодоляване на национализмите, които назад във времето са ставали причина за нечовешки престъпления, лека-полека ще се завърне. Но наистина смятам, че не само Европа няма да позволи това да се случи, но и Америка няма да го допусне. Ако клоунадите на Доналд Тръмп преминат границата, вярвам, че самото американско общество ще каже „не“.

Според някои анализатори разпадът на Pax Americana, предизвикан от администрацията на Тръмп без външна принуда, е събитие без аналог в историята. Можем ли въз основа на този единствен факт да заключим, че грешим относно движещите сили на цивилизацията, и да генерализираме провал на либералните идеи – защото започва упорито да се налага подобен наратив?

Огромни проценти от американското общество са подвластни на конспиративни теории и това невежество много лесно генерира страхове и врагове. Точно поради тази причина - казвала съм го и друг път – трябваше да не се преиграва с либералните идеи. На хората в САЩ им дойде в повече политическата коректност и прилагането ѝ в действие – цензуриране, рушене на паметници, обвинения със задна дата в сексизъм и расизъм. И махалото отиде в другата крайност. Сега трябва да се преживее периодът Тръмп, да се види и другото лице на крайностите, за да се върнем към нормалността. А тя е свързана с идеята за свобода и демокрация. Не вярвам, че дълго ще продължи абдикирането на САЩ от световните проблеми, защото и отиването на Марс няма да ни спаси от екологични и здравни катастрофи, ако не впрегнем общите си усилия и не започнем да водим по-разумна световна политика.

През май 1945 г. обединена Европа е изглеждала като невъзможна мечта. Лудост ли е през 2025 г. да бъдем оптимисти за европейското бъдеще и за ценностния статус на свободния свят с център Европа?

Ще се опитам да разделя отговора си. Повече от 20 години след началото на новия век да живеем с идеята, че Европа е център на света, е невъзможно. И тук не визирам кризите на континента ни - застаряващо население, липса на работна ръка и нежелание на местните да работят в сферата на по-неквалифицирания труд, слаби политически лидери в много от държавите в ЕС, изоставане в икономически план и зависимости от държави като Китай (последното особено ясно се видя по време на пандемията), проблеми с бежанците. Влагам нещо съвсем друго. От втората половина на миналия век светът се промени и идеята за център вече е все по-имагинерна. Може и да не говорим много за него, но колониалното минало на Европа е нещо, от което искаме да се оттласнем и да компенсираме с повече толерантност, както и с осъзнаването, казано с думите на Хоми Баба, че всяка култура, включително европейската, носи в себе си следите от вековни влияния и е винаги малко или повече хибридна.

В същото време като заклет европеец няма да спра да повтарям, че ценностите на Европа, които са се изграждали през вековете, са ценности, които трябва да се съхранят – свободата на духа и на словото, ролята на знанието, значимостта на културното наследство, демокрацията. Колкото и сега да се залита към идеологията на крайната десница, нали виждате, дойдат ли избори, нормалността в Европа надделява и партиите в крайно дясно не вземат мнозинство. В критични ситуации – както е в момента – волята за общност в Европа и разумът побеждават. Надявам се така да е винаги. Не искам да слушам твърдения, че Европа ще стане музеен експонат, туристическа зона, вярвам, че в нея ще се прави политика и ще се раждат вдъхновяващи идеи.

Подписахте декларацията от 5 март 2025 г., с която властта у нас се призовава за ясна и недвусмислена позиция в подкрепа на Украйна, а и никога не сте спестявали обществените си позиции. Затова отново един много български въпрос – къде е мястото и каква е отговорността на интелектуалеца и писателя – не само по време на война и глобални кризи?

Реакциите на противниците на декларацията ме карат да мисля, че зад подигравките, обвиненията, заплахите всъщност се крие страх. Страх, че в българското общество все още има, ако не култ, то поне респект към авторитетите. Без примери всяко общество е загубено и аз искрено се радвам, че и днес има достатъчно хора от всички сфери, които заемат адекватни позиции по важните въпроси. Да си публична личност е отговорност и никой от интелектуалците, които имат възможност да формират обществено мнение, не трябва да компрометира това с евтини заигравания с популизма.

Как се раждат диктатурите? Какви условия са необходими, за да срещнат здравословен обществен рефлекс?

Явно по-лесно, отколкото ни се иска да е. Понякога – защото масовките увличат и тълпата става податлива на агресия, друг път – защото невежеството, простотията и вярата в конспирации позволяват лесна манипулация, а днес е царството на плоскоземците. Много често и от страх. Диктаторите знаят как да управляват страховете на средностатистическия човек. Какво може да противостои на това? На първо място знанието и добрата и сигурна информираност, на второ – автентичната непоносимост към полицейщината, и на трето – емпатията към другия. Човек, възпитан – да използвам израза на френския философ Еманюел Левинас – да приема другия без алергия, никога няма да тръгне на кръстоносен поход срещу различния.

Познавате отлично световната литература. Ако трябва да изброите само 5 от творбите, които могат да помогнат да си обясним случващото се в света днес или да ни помогнат да рационализираме поведението си и да ни подготвят за идващите по-трудни дни, кои ще бъдат те и защо?

Напоследък имам чувството, че в момента латиноамериканските автори са едни от най-знаковите гласове, които представят съвремието ни с цялата негова противоречивост, с всички страхове, които го белязват. Ще спомена имената на Саманта Швеблин, Мариана Енрикес, Селва Алмада, които създават т.нар. литература на тревожността, в която има всичко – страх от новите технологии и възможното поглъщане на човешкото, страх от екологична криза, страх от загубите… Друг голям съвременен писател за мен е Бенхамин Лабатут, който в „Кога престанахме да разбираме света“ представя вековната дилема на човечеството – кой е пътят, как познаваме, как обичаме - през разума или през божествената искра в нас? И накрая Маргарет Атууд с нейните разтърсващи антиутопии, в които виждаме различни сценарии за свършека на света ни.

В най-новата българска литература се родиха много светли имена – на автори, но също и на редактори, както и на преводачи с европейско и световно признание. Кои са посоките на развитие на българския литературен процес?

След букъра на Георги Господинов чувствително се засили интересът към българската литература навън и се появиха много повече преводи на наши автори в чужбина. Сега въпросът е те да бъдат забелязани, да имат рецепция. А това ще стане, ако освен на българския могат да говорят и на „световния“ читател. Но ми се струва, че българската литература започва да стои по-добре в полето на световната, започва да надскача родните теми и да става малко по-глобално ориентирана и да говори и за проблемите на съвремието ни по принцип.

Каква мисия изпълнявате с ръководената от вас магистратура „Преводач редактор“? Вярвате ли в бъдещето на професията?

Програмата ръководим с Дария Карапеткова, като точно тя – заради собствения си профил и на преводач, и на теоретик на превода – успява да поддържа тази толкова важна линия – привличането на хора и от теорията, и от практиката. В това е ключът към успеха на програмата, както и в безкомпромисността по отношение на професионализма. Обучаваме прекрасни студенти и смятам, че летвата е поставена много високо. Само от последния ни випуск в момента издателствата „Прозорец“, „Сиела“ и „Ера“ имат в редиците си нови попълнения от нашите абсолвенти.

От началото на годината сте председател на Съвета на деканите в СУ, но искам да поговорим за училищното образование. Ще решим ли проблемите му с оценки за дисциплина? Трябва ли да се променят учебните планове, програми и система за оценяване?

Не вярвам много в наказателните методи. Смятам, че ако продължи тенденцията учителската професия да привлича наистина можещи хора и ако поработим учителят да стане отново уважаван и да е авторитет в обществото, ще имаме повече успех.

Иначе да, истинският проблем за мен са програмите. Имам наблюдения върху тази по литература и смятам, че е повече от спешно радикално да я променим и още от пети клас да влязат много съвременни текстове от всички жанрове, за да могат децата да се разпознаят в тях. Само така ще ги направим читатели, а това е гаранция, че четенето ще им помогне да развият и критическо мислене, функционална грамотност, както и че ще допринесе за общата им култура, която ще е все по-важна в интердисциплинарния ни свят. Иска ми се също така да има повече световни автори, повече градски писатели от родната ни литература като Димитър Димов, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Павел Вежинов… И да изместим класиката в най-горните класове, когато тя може да се преподава в контекст, за да не формираме поколения, за които представата за българската история е плод на Вазовите текстове и Вазовата любов към Дядо Иван.

Защо има съпротива срещу осъвременяването на обучението по литература?

Много са причините. Непопулярна теза е да кажеш това, което току-що отбелязах – трябва да се поограничи българската класика за сметка на по-съвременни автори, както и на чужди. Надявам се обаче, Красимир Вълчев да има смелостта да заложи на такава промяна. Първо, защото, както казах, губим децата като читатели. Второ, защото през съвременните текстове те могат да видят смисъла от литературата, която може да им помогне да опознаят себе си. Трето, защото по начина, по който се преподава българската литература в училище, има сериозна предпоставка да се отглеждат националисти. И четвърто, наистина е време да сложим край на преразказа и наизустените теми, защото това е пагубна тенденция.

Като говорим за бъдеще, какво е посланието ви към читателите?

Да не се отчайват и да не се оставят мрачните прогнози да ги погълнат. Винаги има място за действие, промяна и надежда.

Амелия Личева е българска поетеса, литературен критик и професор по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Декан е на Факултета по славянски филологии, а в края на януари 2025 г. беше избрана и за председател на Съвета на деканите в алма матер. Награждавана е многократно както за стихосбирките си, така и за теоретичните си книги и литературоведски изследвания. Тя е главен редактор на „Литературен вестник“. Председател е на Българския ПЕН център. Член е на Международната асоциация по сравнително литературознание. Програмен директор е, заедно с Дария Карапеткова, на Софийския международен литературен фестивал. Избирана е за най-четен автор на поезия за 2022 и 2024 г. в класацията на Столичната библиотека.