Той би трябвало да е най-известният художник в България в момента. Но не е.

Най-известно и обсъждано тези дни е произведението му на площадката на някогашния мавзолей – „Между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било“.  Инсталацията се откри официално в края на април и ще остане там една година. Творбата на визуалния артист спечели през 2022 г. второто издание на програма „Навън“ на Столичната община. Преди броени дни в Художествената галерия – Добрич, беше представена и съвместната изложба „Яйце от крава, мляко от кокошка“ на Желко Терзиев, Калина Димитрова и Красимир Терзиев. Експозицията представя селекция от творби, създадени в периода 2000–2024 г.

Знайно е, че гражданите, които са и зрители на изкуството в публичната среда, рядко се интересуват от авторите му. Което се отнася и за трайните паметници, и за временните произведения в градската среда. Затова ми се иска първо да поговорим за самия теб. Преди дни открихте с брат ти и съпругата ти изложба в родния ти град Добрич. Тя е с много интересно заглавие – би ли разказал за нея.

Названието на изложбата е „Яйце от крава, мляко от кокошка“, което е румънска поговорка. Дядо ми ни я казваше на мен и на брат ми в детството на румънски.

Да разбирам ли, че сте с румънски корени?

По-скоро родът ни по тази линия принадлежи на онази голяма група българи, които през 1941 г. след Крайовската спогодба се преселват от Северна в Южна Добруджа. А румънското население се преселва реципрочно. На мен от детството ми е останало в главата как те наричаха територията на юг от Варна „стара България“ и как „преселници“ в региона не беше много добра конотация.

Да, в района и досега има доста хора, които знаят или поне назнайват румънски. И какво представяте с Калина Димитрова и Желко Терзиев в Художествената галерия в Добрич?

Тъй като в изложбата сме трима автори в семейни отношения помежду си, а тя е в града, в който сме родени с Желко, ми се щеше да обвържем изложбата с някакъв разказ, близък до мястото и нашата връзка с него. И вместо да прикриваме семейните си отношения, предпочетохме да ги превърнем в акцент на изложбата. В обсъжданията Желко даде идеята за това заглавие, което ни се стори, че дава перфектен ключ към цялата изложба. В него има хумор на повърхността, но има и други измерения. Едно от тях е това фантастично съчетание, което можем да проследим и в много от работите в изложбата. Съчетание между несъвместими материали, парадоксални асоциации и изненадващи обрати.

Какво представиха Калина и Желко?

Калина представи три работи, от които две са обектни, а третата е фотография. Едната има вече дълга изложбена история – дънер с изсъхнали корени, които са продължени в плексиглас. Другата работа е инсталация от листа на растения, скулптирани от плексиглас, а третата е диптих фотографии, отпечатани върху плексиглас, документиращи изоставена архитектура, превзета от подивялата природа. Желко представи няколко работи, започвайки от една доста стара негова серия живопис малък формат от 2000 г., в която са пресъздадени сцени от комикси около приключенията на патока Доналд и чичо Скрудж. В тях речевите балони са изпълнени с откъси от есета по естетика на Ортега-и-Гасет. Тази работа беше подкрепена с по-нова инсталация, която коментира определен тренд в индустрията на златни продукти – айфони, фотоапарати и др., документирани във фотография. Към тях на постамент е поставена позлатена месомелачка.

Това впрочем е любимата ми работа от Желко – имам я като магнитче на хладилника вкъщи. А ти какво показваш в изложбата?

Аз реших да поема топката от Калина с нейния дънер и да представя работите си с кори от дърво, които са подредени на палет като дърва за огрев. Но с тази разлика, че в тях няма сърцевина.

Спомням си тази твоя работа от изложбата, която направихте с Желко във Водната кула в София преди няколко години. И тук ми идва наум да попитам как така и двамата братя станахте художници. Това от семейната среда ли дойде?

Няма в рода ни художници. Баща ми имаше такива склонности, като малък ми рисуваше разни неща за училище, но е било негово спорадично хоби. Но в град Добрич и двамата с Желко посещавахме школата на Тодор Балев, която в моите очи все още е много висока летва.

А после и двамата ли завършихте Художествената академия?

Първо и двамата завършихме Пловдивската художествена гимназия. А после живопис в Художествената академия. След което Желко направи и магистратура във Виена при Петер Коглер.

Спомням си една много ранна твоя работа – „Танц“, своеобразно хоро в кръг от бели ризи със зашити ръкави. През 90-те тя предизвика бурни реакции в Димитровград, между другото. Това ли беше първата ти работа в съвременното изкуство?

Не е първата, но може би е първата запазена, която има живот и днес. Първото ѝ показване беше на фестивала „Процес-Пространство“ в Балчик през 1996 г., а впоследствие и в градската галерия в Добрич. Тя има любопитна история – в продължение на десет години я бях забравил, бях решил, че е изчерпала потенциала си. До 2014 г., когато я откри един румънски художник – Влад Нанка, и я селектира за прекрасния си проект „Българо-румънски съюз – ретроспектива“, представен в Букурещ във филиала на Музея за съвременно изкуство. През 2019 г. участва в изложбата на „Дойче Телеком“ в Пловдив в рамките на Европейската столица на културата и впоследствие стана част от тяхната колекция. Уникалното за тази колекция е, че тя постоянно пътува и се представя в различни музеи в Европа.

За мен „Танц“ е винаги актуална, доколкото се чете в контекст, а контекстът променя и звученето. Което се отнася и за доста други твои произведения. Бих изброявала дълго, ще маркирам само „Битките на Троя“ (2005) – и като филм, и като видеоинсталация, свързани с българските статисти, участвали в снимането на мегапродукцията с Брат Пит, както и ред други твои видеотворби. Особено впечатляваща е „По българската следа“ (2002) – с откъси от западни и американски филми, в които се споменава България. Обаче по повод произведението ти на площадката на някогашния мавзолей ще спомена друга твоя работа с текст – „Бог да пази пазара“ (2012). Разкажи за нея, за идеята, за смисъла, за прочита…

В практиката си винаги съм се интересувал от проблемите на днешния ден и определено съм социално ангажиран. В случая събитието, което ме потресе и беше отправна точка за серия произведения, бе световната финансова криза, която започна през 2008 г. Тя преобърна представите за социална справедливост, за законите на пазара и много други неща, които смятахме за даденост. Нейното парадоксално развитие е в основата на сентенцията „Бог да пази пазара“ – като перифраза на традиционното „Бог да пази…“ кралицата, царя и т.н. Може би това беше първата работа, в която се опитах да взривя публичното пространство с текст, който на пръв поглед е простичък и директен. А в същото време е зареден и с възможността за множество прочити.

И това не е случайно, бих казала. Всъщност ти защити докторантура по културна антропология към Софийския университет. Прочитите, силата на думите и фразите, значенията и конотациите са част от културата принципно. И все пак знаеш рисковете на изкуството в публичното пространство. Кандидатствайки по програмата „Навън“ на Столичната община с проекта за площадката на някогашния мавзолей, ти несъмнено си си давал сметка за това.

Да, всяка намеса в публичното пространство си върви с рисковете. Но без тях изкуството сякаш въобще не може да се случи. В случая с моя проект исках да отправя предизвикателство към тенденцията на опростяване на езика, на опростяване на светогледа, която като че ли в момента доминира публичното пространство. И да го направя с език, който не се поддава толкова лесно на интерпретации. Освен ако човек съзнателно не манипулира прочита.

Какво значи съзнателно да го манипулира? Ти какви прочити очакваше и какви реално получаваш? Първоначалните реакции бяха свързани с правописа, а след като този етап отмина, се появиха и по-сложни.

Ами един пример на директна манипулация е това, че определени хора веднага прочетоха думата „напът“ наобратно и произведоха шеги и поговорки с това. Други провидяха желание за връщане на социализма – все неща, които не присъстват в текста. Аз нямам строги очаквания, но се учудих колко дълго продължи този етап с критиките спрямо правописа, които отказваха да се запознаят с моите аргументи за липсата на препинателни знаци. Или по-скоро за съзнателното отпадане на препинателните знаци.

Че е съзнателно, е ясно, поне за мен – с идеята за непрекъснат, но все пак отворен кръговрат. По-нататък в дискусиите във Фейсбук се сетих за книгата на Еклесиаста (1:9) в Библията – текстът на произведението ти има препратка към него, струва ми се: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“. А една приятелка го свърза с книгата „Времеубежище“ на Георги Господинов – и написа, че текстът ти е всъщност квинтесенцията на романа. Ти съгласен ли си с тези прочити? И има ли и други?

Разбира се, колкото повече са прочитите, толкова по-радостен съм. А и моята изненада, прочитайки романа на Георги Господинов, беше същата. И потвърди усещането ми, че като че ли определени идеи и реакции витаят в някакъв етер и винаги се улавят от повече от един човек с подходящите антени.

Надявам се в предстоящата година, в която произведението ще стои на площадката, повече хора да се сдобием с подходящите антени за съвременното ни изкуство. И ти благодаря за този разговор!