Вие сте основният двигател на състезателната лингвистика в България, а страната ни тази година е на първо място в света по брой златни медали в историята на олимпиадата. На какво основно отдавате този забележителен успех?

Основното зад този успех са 20 години работа и един немалък екип от хора от цяла България. Работата започва от училищата. Там трябва първо да се намерят умни и будни деца, които имат интерес към тази област. 

Тази година вие организирахте Международната олимпиада по лингвистика в Банско. Как протича организацията на едно подобно събитие?

Това е ХХ олимпиада поред – юбилейна, първата също е била в България през 2003 г. в Боровец. Организацията е трудна, защото идват хора от 37 различни държави – с много различна култура, с различен мироглед. Учениците са 205. Организаторите трябва да се съобразят с всички и да ги направят щастливи. Има например хора, които качихме на връх Безбог и това им се стори невероятно високо, защото най-високата точка в тяхната държава е 300 метра. Имаше обаче и хора от Непал… Най-интересното е да се направи това събитие така, че да е много повече от гладко проведена олимпиада – да има социален елемент и възможност за изграждане на нови контакти. 

След големите успехи има ли нещо, което смятате, че може да бъде подобрено у нас по отношение на олимпиадите?

Подготовката на един такъв отбор има много етапи. Има няколко състезания и национални олимпиади, от които се избират ученици, които преминават допълнителна подготовка и подбор. Образователното министерство финансира националните олимпиади – те са под неговата егида, пътят и таксата за участие в международна олимпиади, но то много малко или въобще не финансира подготовката на вече избраните ученици след националната олимпиада. В училищата те не могат да бъдат подготвени на такова ниво. Учителите няма как, дори и да имат познания, да имат времето да подготвят учениците за международна олимпиада. Тук има една дупка – тя се запълва или про боно от учителите и преподавателите, или от частни спонсори, които са доста нестабилни. Този модел не е устойчив, особено като дойде кризата с Covid-19, всички спонсори се отказаха и сега започваме наново – така е навсякъде. Трябва да се работи държавата да затвори този кръг. Това е национален отбор и трябва държавата, правителството, Министерството на образованието да застанат зад тези ученици и техните ръководители. Преди имаше случаи, в които отбор не може да се подготви заради липса на финансиране. За щастие, в последните десет години – след създаването на Сдружението на олимпийските отбори по природни науки, това не се случва.

Ваш колега посочва, че в българските ВУЗ-ове не признават медали за разлика от университетите в чужбина. Защо е така?

Това зависи от самия университет – те сами определят кои състезания се "признават" и за кои специалности. У нас университетите приемат златни медалисти от различни международни олимпиади, даже и лауреати от национални. В България има ясни критерии – изкарваш примерно два изпита, класираш се по бал. В чужбина не е така – в университетите има комисии, които оценяватсубективно. Примерно в Оксфорд – кандидатите може да са се представили чудесно, но им казват, че не са концентрирани. Медалът не е гаранция, но може да послужи като плюс.

В началото на новата учебна година как оценявате образователната среда в България? Имаме много успехи и страхотни резултати на олимпиадите, има ли обаче още нещо, което може да се направи?

Системата я оценявам като, меко казано, „разкрачена“. Имаме много големи успехи и доста лоши резултати в различни проучвания, които се използват за оценяване на средното ни образование. Ако има някой много талантлив, учителят не е длъжен, нито по някакъв начин е мотивиран да започне да работи повече с този ученик, за да го подготви по-добре, отколкото е нужно. Разбира се, има много колеги, които го правят, защото са отдадени на учителската професия, имат добро сърце и са наистина преподаватели, но това не са всички учители.  Тук има една голяма пропаст между това, което е основата на образованието, и това, което ние правим. Грубо казано, ние работим в съвсем различни светове – единственият ни допир е в това, че трябва да извиним учениците, когато отсъстват за състезания. Дори за това понякога срещаме проблеми, защото има някои директори, които казват: „Какво е това състезание, аз трябва да си гледам моята програма“, което е, меко казано, смешно. Такива хора може би трябва да си сменят професията и да не работят в системата.

Какво може да се направи – трябва да се привлекат по-млади кадри. Едва ли учителите извън България получават по-големи заплати спрямо страната, в която живеят. Трябва да се намерят други мотиватори. Програмите, които се правят от министерството, не се харесват от учителите. Те са правени и от хора, които отдавна не са влизали в класните стаи. Няма обратна връзка, няма възможност учителите да кажат какво искат и какво не искат. Поставят се цели – често може да са политически дори – и се работи по тях. Трябва да се върне доверието в учителя и да се вдигне неговият авторитет. Трябва да се подобрят и материалните бази. Тези неща, ако се случат, даже и без големи разлики в заплатите училищата ще тръгнат нагоре, защото така ще привлекат и доста по-млади и можещи хора, които да работят в образователната система.