"Зан. Зендеги. Азади.“ С лозунга на протестите в Иран започна речта на Берит Райс-Андерсен, директора на норвежкия комитет по Нобеловите награди. Има и защо – наградата отиде в 51-годишната Наргес Мохамади, която я получи като признание за борбата ѝ срещу потисничеството, в което живеят иранските жени. Както и за борбата ѝ в защита на човешките права и свободи. Лозунгът беше използван още в началото на протестите, обхванали Иран през септември 2022 г. Тогава полицията уби 22-годишната Махса Амини заради това, че е носела хиджаба си твърде свободно. Борбата на Мохамади има висока цена. Тя е арестувана 13 пъти от режима, осъдена е по пет обвинения на общо 31 години затвор и 154 удара с камшик. Наргес и в момента е в затвора. Тя стана петият носител на приза в 122-годишната му история, който е в затвор или под домашен арест.

Един от миналогодишните носители на наградата – Алес Биалицки, все още е в затвора. В „Ню Йорк Таймс“ излезе кратко съобщение от Мохамади. Приготвено предварително, защото жените в затвора нямат право на телефон в четвъртък и петък, а церемонията по обявяването на наградата беше именно в петък. „Глобалната подкрепа и признание за дейността ми ме правят по-упорита и по-отговорна. Изпълнена с още повече страст към доброто и с повече надежда. Надявам се, че това признание ще направи по-силни и по-организирани иранците, които искат промяна.

Победата е близо“, се казва в нейното изявление. Райс-Андерсен обяви, че е писала на режима в Иран с молба да пусне Мохамади преди 10 декември. Тогава ще има специална церемония по връчване на наградата. Тази година списъкът с номинациите включва 351 кандидати – 259 личности и 92 организации. Имената на всички обаче ще бъдат разкрити след 50 години. Коя е Наргес Мохамади? Тя е инженер, като специалността ѝ е „Приложна физика“. Започва дейността си като реформатор със статии в местни медии, но е най-известна с участието си в Центъра за защитници на човешките права. Той е основан от носителката на Нобелова награда за мир през 2003 г. Ширин Ебади. Преди да бъде арестувана, Наргес е била вицепрезидент на организацията.

Първият ѝ престой в затвора е в края на миналия век, когато изкарва година зад решетките. През 2011 г. е обвинена в „действия срещу националната сигурност и пропаганда срещу държавата“. Въпреки това през 2013 г. започва кампания за премахване на смъртното наказание в Иран. Иран е нацията с най-много потвърдени екзекуции през 2022 г. – 576, според доклад на Amnesty International. В момента Мохамади излежава множество присъди с общ размер 12 години в прословутия затвор „Евин“ в Техеран. „След завръщането си в затвора тя започна да се противопоставя на систематичното използване от режима на изтезания и сексуализирано насилие срещу политически затворници и особено жени, което се практикува в иранските затвори“, каза Рейс-Андерсен. Преди две години хакери пробиха защитата на затвора „Евин“ и извадиха на бял свят кадри с редовни побои над затворници. В него се изпращат осъдените по политически причини, както и такива с двойно гражданство.

Мохамади изигра своята роля в масовото протестно движение в Иран след смъртта на Амини, като организира прояви на солидарност с други политически затворници. Тя също така успя да изпрати статия, публикувана в „Ню Йорк Таймс“ през септември, в която обяснява средата в затвора, когато новините за протестите стигнаха до тях. „Това, което режимът не разбира, е, че колкото повече от нас затварят, толкова по-силни ставаме“, написа тя тогава. През същия месец тя организира и протест в затвора, в който затворничките изгориха хиджабите си, които те са длъжни да носят дори и там. Семейството ѝ живее в Париж. Съпругът на Наргес – Тагхи Рахмани, живее в изгнание в Париж с 15-годишните близнаци Мир Първата иранска нобелистка Ширин Ебади получи Нобеловата награда за мир през 2003 г. заради неуморната си работа в защита на демокрацията, правата на жените, децата и бежанците. Тя е първата мюсюлманка с наградата. Ебади живее в Лондон от 2009 г., за да се спаси от пипалата на режима.

„Интерпретация на исляма, която е в хармония с равенството и демокрацията, е автентичен израз на вяра. Не религията е това, което отнема правата на жените, а избирателният диктат на тези, които искат да ги държат затворени. Вярвам в това колкото съм убедена, че промяната в Иран трябва да дойде по мирен път и отвътре“, пише тя в една от книгите си от началото на века. През 2018 г. обаче Ебади заяви, че ислямската република вече е стигнала точката, в която не може да се реформира. на семейството. Рахмани не е виждал половинката си от 11 години, а децата не са виждали майка си от 7 години. Наргес и Тагхи сключват брак през 1999 г. „Когато отидох да говоря с майка ѝ, за да поискам ръката ѝ, тя ми каза: „Няма да ти я дам. Ти си политичеси активист. Ти ще направиш живота на дъщеря ми мизерен“. Но въпреки това сключихме брак“, разказва той. „Наградата не е само за майка ми. Тя е за борбата. За цялото население. За всички, които се борят срещу ислямското управление още от идването му на власт“, казва 15-годишният Али. „Много пъти съм ѝ казвал да дойде при нас в Париж. Но тя казваше, че е активист и като такъв не може да работи в чужбина. Говорих с майка ѝ, тя също се опита да я накара да напусне Иран. Но не стана“, разказва Тагхи. „Не съм я виждал, но знам, че наградата означава много за нея. Едва ли обаче това ще доведе до някаква промяна в Иран. Режимът ще натисне още по-силно опозицията и ще продължи да мачка хората“, казва братът на Наргес Хамидреза. „Наградата ще донесе едновременно възможности и ограничения. Надявам се, че това няма да доведе до още проблеми за Наргес“, коментира политическият анализатор Ахмад Зейдабади. „Дали си струва? Да, защо не? Животът е борба, борба за свобода. Тя не е нещастна, аз – също. Тя не се интересува от присъдите срещу нея, защото не вярва, че съдът е безпристрастен“, твърди Тагхи.

Първата иранска нобелистка Ширин Ебади получи Нобеловата награда за мир през 2003 г. заради неуморната си работа в защита на демокрацията, правата на жените, децата и бежанците. Тя е първата мюсюлманка с наградата. Ебади живее в Лондон от 2009 г., за да се спаси от пипалата на режима. „Интерпретация на исляма, която е в хармония с равенството и демокрацията, е автентичен израз на вяра. Не религията е това, което отнема правата на жените, а избирателният диктат на тези, които искат да ги държат затворени. Вярвам в това колкото съм убедена, че промяната в Иран трябва да дойде по мирен път и отвътре“, пише тя в една от книгите си от началото на века. През 2018 г. обаче Ебади заяви, че ислямската република вече е стигнала точката, в която не може да се реформира.