Правдолюб Иванов е от най-успешните и утвърдени съвременни български артисти. Роден е в Пловдив. Завършва Националната художествена академия, където днес е преподавател. Той е сред основателите на Института за съвременно изкуство – София (1995 г). 

През 2007 г. заедно с Иван Мудов и Стефан Николаев представят България в кураторския проект на Весела Ножарова „Място, на което не си бил преди“ на 52-рото венецианско биенале. Участник е в 4-тото истанбулско биенале (1995); Manifesta 3 в Любляна, Словения (2003); 14-ото биенале Сидни, Австралия (2004); в 4-тото берлинско биенале (2006); Manifesta 14, Прищина (2022), както и в престижни международни изложби.

Творби на Правдолюб Иванов са част от колекциите на Софийската градска художествена галерия; ERSTE Bank, Aвстрия; European Investment Bank, Люксембург; European Patent Office, Mюнхен; колекциите на Дойче банк и „Дойче Телеком“; музея за съвременно изкуство ARTER, Истанбул; музея за съвременно изкуство „Арсенал“, Бялисток, Полша; музея за съвременно изкуство и дизайн New Museum, Нюрнберг; публични частни колекции като Block collection, Берлин; колекцията „Ален Серве“ и колекцията „Богосян“, Брюксел. Произведения на Правдолюб Иванов са репродуцирани в издания като Artforum, Frieze, Flash Art, Kunstforum и Artreview, както и в публикациите East Art Map и Show Time – The Most Influential Exhibitions of Contemporary Art. 

Правдолюб Иванов е представян от галерия Sarieva, Пловдив, галерия „Ле Герн“, Варшава, и галерия „Кринцингер“, Виена. 

„Не знам за какво говорите“ – защо озаглавихте така последната си изложба в пловдивската галерия Sarieva, задължителен ли е хуморът, когато мислим и говорим в България за съвременно изкуство?

Идеята за тази изложба се роди от една фотография, която намерих случайно във фотоапарата си преди 4 години. Синът ми, на пет години тогава, явно го е взел без мое знание и е заснел всичко около себе си. На въпросната фотография се вижда част от стаята с телевизора, на който върви неизвестен за мен игрален филм със субтитри. Запечатаната на екрана фраза стана причина и заглавие на изложбата. Абсурдът, иронията и хуморът са неделима част от цялото съвременно изкуство, не само българското. Вероятно животът ни в България е помогнал да развием по-голяма чувствителност към тези похвати, не знам.

Казвате, че с последните си работи изследвате отношенията между думи и образи и въпросът за случайността в живота и изкуството – защо ви вълнуват тези теми?

Не са само последните ми работи, въпроси като дали думите следват образите или обратното; защо визуалното не може да бъде прочетено, а прочетеното не е образ ме занимават отдавна, но това, което сега ме вълнува, е дали изобщо можем да гледаме визуално изкуство, без да се опитваме да го заместим с линейната структура на езика.
Нямам отговор, защото ние мислим през езика, а очите ни доставят информация от съвсем друг порядък. Всичко това звучи твърде сложно на фона на работи, с които съм се забавлявал, а се надявам и зрителите да са успели. 

Случайност или съдба – какво мислите ви води, когато вземате решения? (Интересно е, че Иван Ланджев озаглави току-що издадения си сборник „За неизбежната случайност“.)

Случайността е част от съдбата. Не вярвам в предопределености. Затова и направих тази работа – „Рисунки на ръка (изображението не може да се прочете)“, с множество рисунки интерпретации на схеми за хиромантия, в които надписите отсъстват. Всеки художник работи различно, при мен инстинкт и мислене в определена посока се преплитат, а понякога взаимно си пречат. Все повече се опитвам да се преборя с рационалността си.

Да поговорим и за визуалния разказ – изкривяват ли образите идеите?

Ето че и вие използвахте израз от линейната логика на текста, приложен към думата визуално – визуален разказ. Разказът е текст, отнема ни време да го прочетем, в което сдържаме реакции и съждения до самия му край, а визуалното изкуство има внезапно, едновременно въздействие върху сетивата ни. Връхлита ни, без да ни даде възможност да отложим присъдата си за него, и тогава зрителят прибягва към нещо, в което се чувства по-сигурен, започва да търси „скрит текст“ от професионалното – каква е концепцията на художника, до профанното – какво е искал да ни каже художникът. Все повече си мисля, че образите, визуалното, което може да е почти всичко вече, има по-сложен начин на въздействие върху нас от прочита на една идея. Образите са самите идеи. Идеята без образ е просто текст. Нито една идея, визуализирана буквално, не е достатъчно интригуващо произведение.

За Веселина Сариева идеята ви в тази самостоятелна изложба е радикална, защото се отказвате от концептуален жест – да, но необходимо ли е да има контекст съвременното изкуство?

Казано на шега, не съм много концептуално жестикулиращ художник. Няма как да се откаже един художник от света на концептите, а самият отказ би бил такъв концептуален жест. По-скоро се опитвам да създам работи, които да объркат зрителя в опита му да ги „прочете“, а за себе си да избягам от „задължението“ работата да означава нещо написано. Чрез изкуството зрителят разбира собствения си контекст. Той е по-важен от контекста на произведението.

Вашата творба „Детство“ (2014), онзи стар социалистически диапроектор, с който и аз отраснах, беше изложена отново в галерия „Структура“. Защо според вас кураторът Грегор Янсен избра именно тази творба в експозицията „Отвъд всякакъв разум…“?

Идеята на куратора беше да предложи своя външен поглед на човека от запад към бивша държава от Източния блок, нещо, което го привлича и му е едновременно и непознато, и близко. Всичко това, показано през рефлексията на български художници към миналото и настоящето. Споменатата работа е направена с мисъл за време, персонално и колективно, което и до днес се прожектира върху съзнанието ни. Вероятно затова е избрана от куратора.

Казвате, че настоящата ви изложба е неморална, защото е в проекти и теми от преди 24.02.2022 г., защо?

Защото след тази дата светът се счупи и единственото, което ме вълнува, е развитието на войната в Украйна. Перифразирах Адорно, който казва, че след Аушвиц да се пише поезия е варварство. След 24.02.2022 г. наблюдаваме в Украйна един гигантски геноцид и тази изложба беше опит да избягам в теми и проекти, които ме занимаваха и планирах преди този ужас да започне. Това я прави в някаква степен неморална.

Ще намерите ли средствата и ще имате ли силите да се срещнете на полето на изкуството с войната на нашето време?

Правя серия рисунки, които не съм сигурен дали ще покажа някога. Започнах ги в първите дни на войната по-скоро като терапия.

"Детство", 2014, стар диапроектор, свредло. С любезното съгласие на галерия Sarieva, Пловдив, и галерия "Легерн", Варшава 

Опитва ли се да се отърве от манифеста в своя генезис съвременното изкуство днес – до каква степен остава свободна територия и до каква степен се комерсиализира?

Ако приемем, че художниците винаги са работили с идеята да се издържат от това, то изкуството винаги е било комерсиално. Дори Ван Гог не спира да пише на брат си колко страда, че не купуват работите му. Деформацията не идва от факта, че изкуство се купува и продава, идва от компромисите, които правим. Изкуството винаги е било свободна територия и колекционерите всъщност купуват свободата, която ти си си позволил.
Колеги на запад са ми споделяли за натиска, който пазарът им е оказвал, но ние в България сме предпазени от тази беда. Както се казва, това е ползата от вредата. Можем да го издигнем като манифест.

Кои от съвременните български автори приковават вниманието ви и защо?

Няма да изброявам имена, но има цяло едно поколение прекрасни млади автори, много различни от нас, много различни един от друг, много интересни, които следя с истинско удоволствие. Част от тях не живеят в България и въпреки това участват в художествения живот на страната.
За личното ми формиране като художник най-голямо влияние имат Недко Солаков и Лъчезар Бояджиев. Конкретни техни работи буквално са променяли представата ми за изкуството и са ми давали увереността, че съвременното изкуство не е някъде там далеч, направено от други хора, а е тук и сега, усещането, че всичко е възможно.

"Пот с часовников механизъм", 2016-2019, изкуствена пот, роботизирана система с часовников механизъм, стара тениска. На всеки кръгъл час тениската се "изпотява". С любезното съгласие на галерия Sarieva 

Защо българските творци стават популярни в България след вторичен „внос“ – когато са вече продавани, награждавани и славени зад граница?

Това не е само български феномен, но го има и тук. Вероятно се мисли, че голям и развит пазар и големи музейни институции в по-голяма степен могат да дадат „печат за качество“ от един почти отсъстващ пазар в страна без музей за съвременно изкуство. Въпреки това моите наблюдения са, че все повече български колекционери, галеристи и любители на изкуството започват да се интересуват от млади автори.

Наскоро беше лансирана идеята съвременното изкуство да бъде изучавано в училище, ще помогне ли това?

По света децата започват да се запознават със съвременно изкуство от първи клас. Хората там учат, живеят и се срещат ежедневно с него. Маршал Маклуън казва, че съвременното изкуство изгражда чувствителността ни към бързо променящия се свят. Според него изкуството не предлага продукти, а способи за едни нови възприятия. Написал е тези неща през 1964 г. Мои работи бяха публикувани преди 20 години в австралийски учебник по изкуствата за началните им училища. Сега се сещам за учебник по литература, направен от проф. Албена Хранова и Лъчезар Бояджиев, в който имаше произведения на съвременни художници. Радвам се, че започва да има разбиране по въпроса, колкото и да сме изостанали в този процес.

Какво мислите днес, четири години по-късно, след като представихте проекта си „Роботите не се изпотяват“? Променят ли нещо ChatGDP и системите с изкуствен интелект?

Радвам се, че реализирах тази изложба. Естественият ни интелект днес е потопен в океан от мечти и страхове, а най-големият ни ужас е, че не можем да ги различим.