Съдбата на недвижимото културно наследство в България се превръща в една все по-тъжна история. Най-тъжното в нея е, че знакови сгради, устояли през годините на сериозни природни катаклизми, разрушителни военни действия и тежки политически режими, си отиват завинаги точно във времето, когато имаме всичко необходимо, за да ги съхраним по адекватен начин. У нас се смята, че държавата чрез своите специализирани институции е субектът, който трябва да съхрани тези сгради за бъдещите поколения. Това изглежда логично предвид факта, че в дълъг период от време именно държавата е била техен официален собственик и покровител. С процесите на раздържавяване това се промени. Частните собственици разсъждават в строго икономически план по отношение на културното наследство, което са придобили като своя недвижима собственост. Икономическата логика при управлението на недвижимо имущество в частния сектор е проста: всеки квадратен метър площ трябва да носи максимална доходност. Вследствие на това редица красиви сгради в нашата държава се пристрояват, надстрояват, реновират и т.н. Повече квадратни метри площ означава по-висока норма на печалбата. Основна цел на всеки инвеститор. Опазването на ценността ѝ минава често на заден план. Това изисква значителен ресурс – финансов, интелектуален, организационен и пр.

Държавата от своя страна освен собственик на множество такива сгради е поставена в ролята на техен пазител. Това задължение ѝ е вменено в редица секторни закони ясно и категорично. Създадени са специализирани структури, които осъществят тази дейност както към централната власт чрез Министерството на културата, така и на местно ниво – чрез общините.

Тук идват редица проблеми – най-вече по линия на публичния ресурс, отделен за реставрацията на най-ценните сгради със статут на недвижими културни ценности, независимо от собствеността им – държавна, общинска или частна. От 2008 г. насам преките разходи на Министерството на културата за опазване на недвижимото културно наследство са под 1 млн. лева средногодишно. При около 40 хиляди недвижими културни ценности на територията на страната тази сума е достатъчно показателна.    

В този период се възстановяват множество недвижими културни ценности от национално значение чрез целево финансиране на държавата и европейските структурни фондове. Резултатът за някои обаче е възстановяване „набързо“, за да не се изпуснат сроковете за финансиране. По този начин се възстановяват Ларгото в София, крепостта „Кракра“ в Перник, крепостта „Яйлата“ в Камен бряг, базиликата в Плиска и др. Това предизвика остра реакция в средите на всички експерти, занимаващи се активно с проблемите по опазването на недвижимото културно наследство у нас.

Към момента сме на трето място в Европа по броя на регистрирани недвижими културни ценности след Италия и Гърция. Тоест след държавата била център на римската империя и държавата център на античния свят.

Законът обаче защитава само обектите с окончателен статут, с граници и режими на опазване. В момента на тези три условия отговарят едва около 480 обекта по думите на директора на Националния институт за недвижимото културно наследство арх. Петър Петров.

Приносът на общинските администрации е още по-скромен. За тези дейности пари в общинските бюджети „по правило“ няма. По-притеснително е, че като че ли няма и особена воля да бъдат генерирани. Няма и достатъчно добре подготвени кадри за работа по тази проблематика било на експертно, било на оперативно ново.

Ще дам пример, който намирам за показателен. Преди няколко години проведох разговор с уредника на крепостта „Калето“ в Белоградчик – сърцето на Белоградчишките скали – приказно и много автентично запазено място. Общината беше осигурила средства за изграждането на просторен паркинг за посетителите непосредствено пред комплекса. Събраните пари от таксата за паркинг отиваха директно в общинския бюджет без никакви отчисления за комплекса. Когато попитах уредника какви са проблемите, свързани със стопанисването на това място, отговорът, естествено, беше, че са много. Най-належащият обаче тогава беше липсата на средства за прочистване на растителността около крепостните стени – голям проблем, защото корените им ги подкопават и разрушават. Целево финансиране за подобна поддръжка от държавата няма, а рестриктивният характер на Закона за културното наследство не позволява на територията на комплекса да се извършва никаква стопанска дейност. Тоест приходите се генерират само от продажба на билети и доброволни дарения. Към днешна дата билетът за посещение на крепостта е на цена 6.00 лв., а таксата за ползване на общинския паркинг е 2.40 лв./час за автомобили и 6.00 лв./час за автобуси.

Представете си как се отразяват тези политики на частния собственик на двуетажна възрожденска къща в центъра на средно голям български град.

За да се разбере по-ясно проблемът с архитектурното наследство, ще се опитам да дам конкретни примери за трудностите на собствениците и ползвателите на такива сгради при различните етапи от тяхното стопанисване. Консервацията на недвижима културна ценност, например споменатата двуетажна къща, най-общо представлява запазването на нейния автентичен вид конструктивно, стилово и по състав на материалите. Звучи леснопостижима задача, но не е. В наши дни за тази дейност в международната практика се използва понятието „интегрирана консервация“. То се въвежда за пръв път през 1985 г. с Европейската конвенция за защита на архитектурното наследство. В нея се посочва, че опазването му е функция на държавата, общината и обществото не само на собственика. Държавата чрез политика, общината чрез създаването на условия за нормално функциониране, обществото – чрез зачитане на ценността, която трябва да се запази за бъдещите поколения. Прибавим ли реставрацията като необходима дейност за опазването на автентичността на конкретния имот, нещата стават още по-сложни. Международната харта за реставрация и консервация на паметниците на културата и забележителните места от 1964 г., ратифицирана и от нашата страна, формулира изключително строга методология на допустимите намеси по сграда със статут на недвижима културна ценност. Член девети от тази харта се превръща в пътеводител за реставраторската и реноваторската дейност навсякъде по света. Ще си позволя да го цитирам дословно, защото изразява изчерпателно с малко думи тази сложна материя. Той гласи: „Реставрацията е дейност, която трябва да се предприема в изключителни случаи. Тя има за цел да запази и разкрие естетическите и историческите стойности на паметника и се основава на респекта към оригиналния материал и към автентичните документи. Тя свършва там, където започва хипотезата: всяка допълнителна възстановителна работа, считана за необходима по естетически или технически причини, се определя от архитектурната композиция на паметника и трябва да носи белега на съвременността“.

Представете си собственикът на сграда със статут на недвижима културна ценност, който е в състояние самостоятелно да извърши всичко това. Тук не става въпрос само за финансовия ресурс, който е значителен. Необходимо е и осигуряването на експертиза, достъп до значителна в количествен и качествен аспект информация, контакти и взаимодействие с множество учреждения и организации. Самото изпълнение като строителен процес също е изключително трудно, защото в нашата страна няма достатъчно добре подготвени кадри по всички фази на реставрационния процес.

Разбира се, не всичко е с негативен знак. Имаме множество примери за успешно реставрирани сгради в България. Когато започнах да се занимавам с тази проблематика преди години, останах впечатлен от това как Българската православна църква успява да съхрани в автентичен и в същото време привлекателен вид своят сграден фонд, който освен всичко друго е с огромно значение и за запазването на духовността по тези земи.

Храмове, манастири, параклиси навсякъде в страната са пример за правилен подход, добро планиране и управление на процесите, наличие на необходимата информация за възстановяване и запазване на автентичния им вид.

По-конкретно – Рилският манастир, Бачковският манастир, храм-паметникът „Св. Александър Невски“, Боянската църква са чудесни примери за това.

Погледнем ли цялата картина, а не само конкретна архитектурна ценност, трябва да си признаем, че има все още какво да подобрим във взаимодействието между държава, местна власт, бизнес и общество, за да постигнем ефикасно опазване на архитектурното си наследство.

Бизнесът също показва добри практики през последните години. Административна сграда на ул. „Московска“ в София, където се помещава централата на една от големите търговски банки у нас, беше изцяло реставрирана през 2010 г. Тази сграда, проектирана от доайена арх. Георги Фингов, неслучайно е определена за шедьовър на сецесиона в българската архитектура. През 1976 г. е обявена за архитектурен и художествен паметник заради изключително богатата пластична декорация на екстериора и интериора. Нейната реставрация е пример за това как могат да се съчетаят потребностите на нашето съвремие за експлоатацията на една административна сграда със запазването в автентичен вид на всеки детайл, носещ духа на своето време. При реставрацията ѝ допълнително е монтиран асансьор, който е така интегриран в стенната облицовка, че да не нарушава облика на помещението. Изградена е напълно нова електрическа инсталация, без да се променят таваните и подовете.

Друг пример за успешна реставрация е жилищна двуетажна сграда на ул. „Съборна“ в резерват „Старинен Пловдив“. Построена около 1900 г., тя е представител на преходния период между възрожденската и следосвобожденската архитектура. Къщата е претърпяла множество преустройства във времето до момента, в който сегашните собственици решават да върнат автентичния ѝ облик, като премахнат всички намеси и възстановят оригиналната планова схема. Реставрирана е по автентична технология, включително цялата пластика по фасадите, стълбището, входните врати. Дограмата е подменена с дървена, изработена по модел на съществуващата. Възстановени са дърворезбованите декорации от външната ѝ страна. Всички мебели и осветителни тела в интериора също са автентични. Това прави от тази двуетажна къща един прекрасен „прозорец на времето“, който изпълнява чудесно своята устройствена функция.

Емблематичен пример в глобален план е готическата катедрала „Нотр Дам“ в Париж, посещавана от близо 12 млн. души вяска година преди пожара от 15 април 2019 г. Франция има най-голям принос за развитието на теорията и практиката по опазване на недвижимото културно наследство и отделя от държавния бюджет ежегодно над 600 млн. евро за тези дейности. Деветдесет и шест метровият шпил на катедралата е възстановен заедно с подпорната дървена конструкция, след като бяха изсечени над хиляда дъбови дървета близо до Льо Ман. Множество проучвания с най-съвременните технологии не само осигуряват необходимите доказателства, че въпреки пожара стените на катедралата са запазили своята стабилност, но правят откритието, че част от каменните блокове са скрепени с метални скоби още през XII в., което позиционира официално „Нотр Дам“ като най-старата църковна сграда с подобен тип конструкция. Направени се множество геоложки проучвания в редица каменоломни, за да се осигурят естетично и физически съвместими заместители на тези, които са обгорелите от пожара. Но най-големият принос е на френското общество и бизнес, които не само правят дарения за над 800 млн. евро за възстановяването ѝ, но и подкрепят усилията на правителството при всяка стъпка по възстановяването.