Един фотограф от старата школа казвал, че никой не може да направи една и съща снимка. И една негова ученичка му казала: „Добре, сега ще снимам този прозорец. Същата ваза с цветя, същата светлина, същата минута и секунда. Със статив и просто натиснем копчето – днес и утре.“ И той ѝ отговорил: „Но ти няма да си същата“. Всъщност снимката не съществува, ако теб те няма. И ако няма зрител. Това казва и че всеки поглед към нещо любимо, което не се променя, е различен. Защото този поглед се променя във времето.

Как се изразява един фотограф?

Фотографията, особено тази, която аз правя, е изключително субективна. В професионалната фотожурналистика се търси обективност – имаш някакво събитие, което се случва, и трябва да го представиш възможно най-обективно в някаква поредица от кадри. Но уличната фотография е много персонална, много субективна. Тя не се интересува от важното, тя се интересува от обикновения живот. Може зад теб да има някакъв огромен протест, но ти снимаш дядото, който пуши цигара. Животът минава покрай него, но ти търсиш личното, търсиш да извадиш нещо друго. Това е първият филтър – накъде насочваш обектива си. Вторият е какво вкарваш в кадъра си и какво оставяш отвън. И третият е, след като прегледаш всички кадри, които си снимал, кои избираш. Избираш какво искаш да покажеш и какво те представя като автор. Това са три нива на много субективна селекция.

Малко прилича на начина на правене на песни…

Но процесът е различен. Фотографията е самотно изкуство, а през всичките тези години не съм имал и нямам интерес да съм солов артист. Мен ме привлича комуникацията в групата и тази химия, която се получава. Това, че другите те провокират. Има и други такива хора – казват, че са групари, а не музиканти, защото искат да са в група, да свирят заедно.

Но и рокендролът, и стрийт фотографията са спонтанни изкуства. И това се усеща – и в музиката, и в снимките. Ако дадена песен е хубава, тя не е направена на базата на някакъв техничен анализ, а е на база на усещане и енергия. С фотографията е същото – реагираш на действителността, като натискаш спусъка.

С какво стигаш до повече хора?

Трудно е да се определи, защото имаме сериозен проблем със стигането до хората. Загубата на традиционните медии и плурализмът на социалните медии водят до загуба на буквално гениални артисти, защото те не могат да достигнат до публиката си. И същевременно някои изключително повърхностни такива успяват чрез добро боравене с алгоритъма да стигнат до целия свят. Не ми харесва това и не знам докъде ще стигне всичко.

В момента 99,9% от това, което виждаме в инстаграм, не е фотография, а контент. Съдържание. Истинското изкуство е това, което спира потока от изображения. Очите ти спират, то те привлича и ангажира ума и сърцето ти. Това важи и за фотографията, и за музиката – за хубавата песен. Ти я чуваш в потока от музика и умът ти спира.

Музиката, която правите с двете ти банди, има много усещане за 90-те. Как се възприема?

Ние много идеализираме 90-те, защото в кардиограмата на историята те бяха един от последните пикове. И то в много области – не само в културата. Просто светът се отприщи. Но в момента живеем в коренно различен свят. И пак можем да откриваме постоянно нови неща. Можеш да стигнеш до всичко, ако търсиш. Но общата енергия я няма. Освен това новото поколение възприема музиката по съвсем различен начин. От една страна, те – дори да имат добър вкус, да кажем, към рока – консумират музиката по коренно различен начин. Те слушат песни, а не албуми. Много често не знаят кой изпълнява любимата им песен, от коя година е, как изглежда бандата. Те не изпитват нужда от тази фенщина и не се асоциират с музиката, която слушат. Ние се определяхме с музиката и книгите, които четем. Сега не е така. Дъщеря ми ще стане на 21 години и със сигурност има добре възпитан вкус. Тя го приема като набор от винтидж култури. Може да отиде на рок или пънк концерт един ден, на следващия – на техно парти, после – на хип-хоп. Може един ден да пие крафт бира, на другия – да опитва тайландска храна. Това е плурализъм от култури и това поколение не вижда вражда в тях. Те ги консумират и в тях няма конфликт за разлика от нас. И това не е лошо.

Просто тази болезненост и тази привързаност, с които ние се отнасяхме към музиката, изчезват. Имам приятели, които казват, че до 10–15 години това с рока ще приключи. Мен вече ми се струва невъзможно някоя млада алтернатив банда да стане толкова голяма, колкото групите от 80-те и 90-те. Дано да съм песимист и лош пророк, но коренната промяна е тук.

А Тейлър Суифт?

Поп звездите са друга бира. Те са плод на някаква индустрия. Автентичната рок музика е плод на улицата – това е спонтанна субкултура. Великите банди – с изключение на Dream Theater – не тръгват от консерваторите. Дори и Coldplay бяха яка група, преди да решат да станат поп и да пълнят стадиони. Но това е техен личен избор. Аз не бих си сменил стила, за да стане по-лесносмилаем.

Ти си от артистично семейство. Имало ли е натиск върху теб да тръгнеш по определен път?

Баща ми е самоук художник – живописец маринист. Страдал е по време на комунизма, защото не е завършил Академията, което означавало, че не е истински художник. Той ме е възпитал да съм свободолюбив по отношение на изкуството, да обичам креативността. Съпругата ми е художник, завършила е сценография, но не я практикува. В момента е графичен дизайнер. Дъщеря ми пое по нашия път. Учи анимация в Ротердам. Може би тя ще бъде първият реализиран професионален артист. Има някакъв плюс в това да си се формирал в някакъв по-провинциален тип семейство. Любопитно е, че 90% от музикантите в българската ъндърграунд музикална сцена не са от София. Но няма как да не търсиш публика в София.

Би ли могъл да се издържаш само с музика?

Аз деля музиката като професия от това да я практикуваш, защото я обичаш. Разликата е сериозна. Особено сега, ако ти не се отнасяш професионално към своя продукт, може въобще да не стигнеш до публиката си.

Професионален музикант с рок не може да се издържа. Дори и велик китарист като Ангел Дюлгеров, който, без никакво съмнение, е сред най-добрите в момента, е принуден да свири и много други неща. Той абсолютно заслужава уважение от всеки. Още повече има толкова много авторски проекти, където изразява себе си като музикант.

Има ли рок звезди в България?

Според мен не е възможно да има. Времената са такива. Дори няма публика, която да те възприема като рок звезда. Няма я тази фенщина. Но пък никога не е късно да си мислиш, че си рок звезда и да станеш за резил. За да си звезда, трябва да има дистанция между теб и публиката. В България това е невъзможно, няма как да се случи тази дистанция. Ицо Хазарта го беше казал: „Каква звезда съм аз. Живея в апартамент в блок, слизам по чехли да си купя бира“.

Старите поколения са възпитани по този начин – да имат уважение към хората, които са творци, които по някакъв начин са изразители на послания. Този респект, защото светът вече не е йерархичен, просто изчезва. Плурализмът на интернет прави света плосък. И променя факта, че всеки е имал някаква роля в обществото. Сега не е така. Сега всеки вярва, че може да бъде звезда – защото няма критерии.

Голямата слабост на музикалната журналистика в България е, че не създава критерии. Единици са журналистите, които казват: „Чуйте тази нова българска група, защото тя заслужава да бъде чута“.

Тази верига, по която са навързани много неща, тук я няма. Музикантът е просто музикант, но е подпомогнат от мениджъри, продуценти, журналисти, публиката. Всички те са едно цяло и това цяло създава културата.

През пролетта се навършиха 50 години от Революцията на карамфилите в Португалия. Сигналът за началото ѝ е една песен, пусната по две различни радиостанции. Тоест преди половин век и музиката, и радиото са имали сила. Сега май не е така?

Изпитах носталгия, когато каза силата на музиката и силата на радиото. Аз съм песимист, не вярвам, че това ще се върне. Но съм благодарен песимист, че съм преживял тези времена и продължавам да се занимавам с музика, защото така се формират ценности и стойности. Включително банално звучащата Wind of Change на Scorpions в контекста на времето беше много силна. Тогава музиката имаше много голяма обществена роля. Българската музика на прехода, текстовете на Димитър Воев и Милена, бяха много силни. „Искам да бъда директор на водопад“ – това е велика и определяща метафора. Както и „Сръбско, хевиметъл и гроздова ракия“. Музиката тогава беше много важна и много значима. Сега говорим за трендове и песни. Никой не слуша албуми. Все едно да прочетеш само първата страница от Достоевски. Губиш цялото богатство на изразните средства, целия им диапазон. Заради бързината загубихме дълбочината.

Ти си част и от един специален проект – „Сиатъл Найт“…

През годините съм имал много предложения да свиря с групи кавъри по клубовете за пари. Този проект е единственият, в който участвам. Дори вече се чувствам като организатор. „Сиатъл Найт“ не е трибют или концерт с кавъри. 50% от преживяването е това, че музикантите са носители на тази култура. Има сгрешени текстове, изпълнения, но енергията и отдаването са 100%. Грешките са нормални – това е културата на живото изпълнение. Всички са тотални фенове на това, което правят. Това е споделяне с хората.

Но тези концерти имат и своите проблеми – феновете идват на тях и буквално изоставят групите на техните собствени концерти. Това е нещо като грешка в растежа.

Има и сериозни грешки на промоутърите в България. При големите концерти на големи имена има сериен феномен българските групи да се отказват от авторските си права. Това е скандална практика. Тук всички са виновни, защото всички по веригата практикуват компромиси. Ние също имахме подобно предложение през лятото и отказахме да свирим – това е под достойнството ни.