Когато се ражда сп. „Мениджър“ през 1998 г., вие сте премиер на България? Как тогава си представяхте страната към днешна дата?

Представях си икономическото развитие такова, каквото е сега. Другите ми представи не се оправдаха. Надявах се, че ще станем правова държава с върховенство на закона, което, уви, не се случи. Очаквах, че ще има стабилно евроатлантическо мнозинство. Това, като че ли се случва в парламента, но едновременно изглежда колебливо и несигурно в българското общество. 

Кога се раждат зрелите политически лидери?

Със сигурност, когато е налице едно от следните две условия: обществото/организацията да преследват големи, силно напрегнати и амбициозни цели или когато му се налага да преодолява криза, когато е много трудно и съдбоносно вземането на решения.   

Може ли без компаса на стратегическите цели да градим силно политическо лидерство?

Не може. Политическото лидерство е невъзможно без преследването на стратегически значими за обществото цели. Самата политика е целеполагане и действия за постигане на желаното. Наглед простата формулировка крие голяма уловка – стратегическите цели могат да бъдат поставени неправилно. Например членството на България в НАТО и ЕС бяха недалновидно поставени цели. Сега ние сме членове, но сме неспособен съюзник на Алианса; най-бедни и изостанали сме в Съюза. Също толкова недомислени цели са влизането в Шенгенското гранично пространство и в еврозоната. Политическото лидерство следва да бъде обърнато навътре към обществото, но не да му „угажда“, а да го води към бързо развитие чрез високи, трудно достижими цели; да го подготвя и вдъхновява да ги постига.   

Могат ли политическите лидери да измъкнат България от кръстопътната ѝ заседналост между Изтока и Запада и да я приобщят безрезервно към западната цивилизация и общество и ако да – защо не го правят?

Съгласен съм, че изглеждаме като заседнали на кръстопът. Щом досега не са ни измъкнали след 34 години преход и смяна на почти две поколения – на моите родители и моето, и щом не виждаме да правят усилия, следва изводът, че не могат. Според мен това се случва, защото следват обществените настроения, страхове и възбуди, а не водят след себе си хората, посрещайки първи опасностите и заплахите; защото не са склонни да поемат политически рискове; защото не са самоотвержени.    

Кои са причините за властващия популизъм не само в България, но и в развитите демокрации и как може да му се противодейства?

Виждам следните причини за властващия популизъм:

Политиката стана силно непривлекателна за житейско призвание. У нас целенасочено бе внушавана омраза към тази жизненоважна за демократичните общества дейност. Така се отваря постепенно път за връщане на авторитарен или тоталитарен режим от руски или китайски вид. Това отблъсква способни и волеви хора от политиката. Те имат много други възможности за реализация и пълноценен живот.

Обществото у нас и на запад преживява период на много високо благоденствие, а това е свързано със загуба на мечти и съответно на цели. От друга страна, оттук произтича високо недоверие към всеки опит този живот да бъде променен политически, особено за посрещане на нови изпитания. Това много ясно се вижда сред заетите в енергетиката. Те, от басейна на „Марица-изток“, са едни от най-високоплатените в страната; съсипват природата, но се противопоставят на всяка друга полезна за тях и за всички нас енергийна политика.

И накрая, популизмът е най-лесната политика – гледаш гърбовете на хората и крачиш след тях. Всеки може да го прави.

Кои са факторите, които подкопават либералните ценности в България? Колко време е необходимо тези ценности да станат неотменна част от културата на едно общество?

• Убежденията, втълпени от съветската комунистическа идеология през образованието, културата и езика сред достатъчно широки общности у нас;
• Съвременните учебници по история и литература;
• Занемареното хуманитарно обучение в училищата и университетите;
• Отказът да бъдат защитавани и налагани демократичните ценности, оправдан с т.нар. деидеологизация; и накрая
• самите либерални ценности преживяват криза, която особено силно личи в претендираната безгранична, но вече заприличала на гротеска претенция за все повече и повече лични права и свободи.       

Ефективното правораздаване ли е единственият лек срещу моралната и нравствената деградация в политиката и обществото?

Разбира се, не! Не е единственият, но е от първостепенна важност, защото принуждава към спазване на закона; санкционира нарушителите и възпитава хората. Освен ефективното правораздаване трябва да се неутрализират изброените по-горе фактори. 

Какво е необходимо, за да се преобразят държавните институции от центрове на власт в източник на трансформираща сила в обществото?

Огромната част от държавните институции не са центрове на власт. Те са създадени, за да произвеждат услуги за обществото. Ако са присвоили, както беше при социализма, някакви властови правомощия, лесно могат да им се отнемат. Например, както го направиха в Естония чрез дигитализацията.

Политическите екипи във властовите институции по определение трябва да са трансформираща в добра посока сила на обществото. За да са такава, това общество трябва да ги разпознава, да не гласува за неспособните да го водят. А още по-преди това – самото общество трябва да иска да се променя и да прави усилия, за да го постига. Но това е друга много голяма тема.

Какви са рисковете пред България, ако остане в периферията на ЕС?

Лесно да бъдем изоставени. Първи да бъдем забравени. Последни да останем в развитието си. Да станем донор на човешки и материални ресурси.

Къде виждате България след 25 години?

Не е добре да гледате към бъдещето на България през очите на възрастен човек като мен. Питайте за това бъдеще младите, защото те ще го направят такова, каквото го искат и заслужат.