На 25 Александър Македонски печели битката при Гавгамела, Октавиан Август доминира във Втория триумвират, Батенберг е на средата на князуването си, а „Бийтълс“ превземат сърцата на милиони. Жана д’Арк е обърнала Стогодишната война, Дикенс е написал „Оливър Туист“, Пратчет – „Килимените хора“. Стефан Стамболов и Захарий Стоянов вече са завършили революционната борба като апостоли и са влезли в политиката. А Гейтс, Джобс, Брин и Пейдж отдавна, отдавна са създали „Майкрософт“, „Епъл“ и „Гугъл“.

В прекрасния си роман „Измерването на времето“ Даниел Келман показва как на 25 свръхсилите на гения даже отслабват: неговият Гаус се задъхва с решаването на сложни уравнения. С други думи, за четвърт век много неща могат да се променят.

Помня 1998-а добре. Тя беше една от най-хубавите години на демократична България. Правителството на Иван Костов изглеждаше младо и невинно. Виденовата криза бе назад, корупционните скандали – напред. Илюзиите, че страната има друг път освен интеграция в мечтания западен свят, отшумяха заедно с мизерията, кризата и хиперинфлацията от 1996-1997 г.

София уреждаше един след друг затлачените проблеми със съседите: граничния спор с Турция, езиковия с Македония, подписването на Конвенцията за малцинствата. Членството в Европейския съюз и НАТО се смяташе далечно, но сигурно. Българската политика бе притихнала в рядък пристъп на съгласие.

Светът се наслаждаваше на безметежен либерално-демократичен консенсус. Въпреки забежките си – или тъкмо поради тях – Бил Клинтън се радваше на безпрецедентна популярност като президент на САЩ. В Кремъл седеше не Путин, а подпийналият и сговорчив Борис Елцин. Русия се занимаваше със себе си: финансовата криза, тръгнала от Източна Азия, обезценяваше рублата. Мнозина смятаха, че на Запада и неговите следовници не може да се случи нищо лошо; че икономиките страдат, когато има не излишък, а недостиг на демокрация.

Рано или късно, твърдяха трубадурите на общочовешките ценности и глобалисткия триумф, всичко ще стане Запад. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Изключения като Слободан Милошевич в Белград и Саддам Хюсеин в Багдад само потвърждаваха правилото. Спомням си как един познат ги нарече „душмани на прогреса“. Вярваше се, че дните им са преброени.

Тогава не знаехме, че времето бързо ще се промени. Дори не подозирахме, че 1998-а, годината на основаването на сп. „Мениджър“, ще се окаже последната за току-що изградения прозападен консенсус в България.

Само година по-късно този консенсус се пропука. Решаващото събитие според мен бяха ударите на НАТО срещу остатъчна Югославия, където режимът на Милошевич оцеляваше, като предизвикваше напрежение, конфликти и войни. София застана на страната на Запада. Три четвърти от българското обществено мнение обаче не хареса това.

Така мнозинството от българите се изправи срещу управляващите и по-голямата част от експертния елит. Има няколко възможни причини: естественият бунт срещу всяка война, тежката цена на пазарните реформи, разбуждането на русофилските чувства и на антиамериканизма, както и онази особена българска симпатия към сърбите, която никога не стана взаимна.

Кризата и хиперинфлацията през 1996–1997 г. предизвикаха масови протести, които доведоха до рядък пристъп на съгласие в българската политика

Каквито и да са обясненията, важен е резултатът. Стратегически, той се оказа блестящ. Трудното решение на премиера Иван Костов и президента Петър Стоянов да се подкрепи натовската акция в Косово издейства за България покана за членство в ЕС. И отвори отдавна жаждания „български път към Европа“.

Цената обаче излезе солена. Парадоксално или не, колкото повече България ставаше западна, толкова повече се рушеше прозападният консенсус вътре в нея. Засилена по инерция, фасадата покоряваше кота след кота: членство в НАТО през 2004-та, членство в ЕС през 2007-а, западният курс на БСП, създаването на „Граждани за ЕВРОПЕЙСКО развитие на България“ (ГЕРБ), посещението на президентите Клинтън и Буш в България, избирането на Сергей Станишев за председател на Партията на европейските социалисти, първото българско председателство на ЕС.

Но зад фасадата ставаше друго. Първият лош сигнал СДС на Костов получи на местните избори през 1999 г., когато неочаквано загуби синя Варна. После дойдоха скандалите, обвиненията в корупция, ерозията на мнозинството и в крайна сметка поражението на вота през 2001-ва. Малко по-късно същата година и Петър Стоянов загуби от лидера на социалистите Георги Първанов. „Синята общност“, носителят на промените, се разрои и престана на бъде първостепенен политически фактор.

Още едни избори по-нататък българският национализъм се консолидира, проби в парламента – и антизападната и антиевропейска реторика се превърна в мода. За да печели гласове, западният тренд трябваше да обраства или да се съюзява с популизма. Възкресението на руската имперска идея при Владимир Путин даде мощно рамо на всеки български лидер, който търсеше аргументи срещу Брюксел или срещу българските „западници“.

Какво тук е общото? След 1999 г. почти всеки, който искаше да постигне успех в българската политика, мобилизираше антизападните сили. Често успяваше на избори, никога – в реалното управление. Докато различни популисти привличаха избиратели с люти клетви срещу Брюксел, България стана най-изпълнителната държава в ЕС. Така избирателите чуха посланието, че, по думите на Иван Кръстев, „могат да сменят политиците, но не и политиката“. Политическата битка загуби големия смисъл и затъна в шумни, но маргинални по значение сигнали.

В началото на хилядолетието социологическите проучвания показваха, че българите харесват европейските институции повече, отколкото други европейци. Може би защото гледаха на тях като на суперначалник, който единствен може да напляска местните, българските началници. Затова, когато някое управление се проваляше, Европа спираше по някой фонд – и мнозинството аплодираше. Щом крадат, Брюксел да им дръпне кранчето. Само той може.

Едновременно с това Съединените щати бяха намразени по неизбежност. Ще използвам същия речник. Обществото виждаше Америка като метаначалник, който може да напляска суперначалника (Европа) – и така да влезе в завера с местния елит. Но това е световен процес. Българите не правят изключение.

Днес обаче отношението към Европа е друго. Враговете на Запада изпуснаха големия бонус, но хванаха малкия: България е част от Европа, но вече не я обича толкова.

Тук има една добра и лоша новина. Да започнем с лошата. Разрушаването на кратковременния прозападен консенсус, просъществувал между 1997 и 1999 г., обрича българското общество на популизъм, липса на амбиция и конспиративни теории. В резонанс с глобални събития като възхода на социалните мрежи, войната в Украйна и глобалната пандемия, този зловреден микс дава ужасяващи резултати. Можем да ги видим в два български рекорда: смъртността по време на Ковид-19 и политическата криза, събрала цели пет вота в две години и половина. Единственото средство срещу политическия популизъм стана друг политически популизъм: „нашите“ крайни срещу „техните“ крайни; да бориш огъня с огън.

Ще кажете, коя е добрата новина? Днес прозападният консенсус не ни е нужен. Една от многото разлики между Европейския и Съветския съюз е, че Европейският не иска да бъде обичан. Евроскептицизмът е легитимна гледна точка, част от демократичния дебат. Ако този полюс бе потиснат или смазан, България можеше да потъне в още по-голяма имплозия.

Всъщност скептицизмът е добрата страна на мощния български песимизъм. Въоръжено с него, обществото няма да люби Европа страстно, но няма и да тръгне да излиза от нея. Провалите на ХХ век го научиха, че да застанеш срещу вятъра е красиво, но никак не е мъдро.

Разумът да избереш по-доброто въпреки емоциите е спасителен пояс в бурните води на българската политика. Този разум е едно от малкото наследства на слънчевата 1998 г., оцеляло до днес. Той е твърде силен – и твърде български, – за да го захвърлим в коша на историята.

Предлагам да го обикнем, нищо, че не изглежда на двадесет и пет.