Мнозина мислят, че това са думи на Жан Моне, един от основателите на Обединена Европа. Но всъщност представляват преразказ на намеренията му, извършен от евроскептичния британски консерватор Ейдриън Хилтън. Твърди се, че Моне наистина говорел такива работи. „Глупости“, каза ми преди пет години австрийският писател Роберт Менасе, написал роман за Европейския съюз. „Някой измисля нещо, цитира се. И някакви идиоти вярват, че е истина.“

Явно фалшивите новини не са от вчера. Със сигурност обаче можем да кажем друго.

Преди Европа се правеше от елитите

Те създаваха свършени факти бързо и ефективно, преди електоратите да са се усетили. Но в началото на 90-те се намесиха избирателите. Ирландците и датчаните започнаха да правят референдуми по общите теми и „не“-то стана привлекателна политическа платформа. Поне от два изборни цикъла вотът за Европейски парламент има по-голямо значение. Затова да видим какъв е пейзажът преди битката, която ще се разрази през пролетта на 2024 г.

Открай време Брюксел не е много секси за младите. Там костюмирани хора с чувство за превъзходство говорят брюкселски на фона на сини знамена със звезди. Имигрантската криза през 2014–2015 г. открои един от парадоксите на ЕС: крайна толерантност, съжителстваща със забрани. Изведнъж се оказа, че освен икономическите Европа има и други проблеми: нарастваща емиграция, криза на ценностите и проблеми с мултикултурното общество.

Преди десетина години се появи и алтернатива. Идеологията „Путин“ предложи сила вместо толерантност, реалполитика вместо идеализъм, твърда вместо мека империя, консерватизъм вместо политическа коректност, Евразия вместо Запад, мъжественият Никита Михалков вместо Кончита Вурст. Обеща национално единство и мистичен устрем.

Ако си мислите, че западният човек не се трогва от подобна алтернатива, сте пропуснали сериала Game of Thrones и не сте разбрали, че мнозина европейски политици често подкрепяха Путин. Неговото евразийство докосна Запада отдясно – и Изтока отляво. Подобно на автомобил, на едните даваше десен мигач (плачът по изгубените ценности) – а на другите даваше ляв (русофилската носталгия по социализма). Във Франция Марин льо Пен заяви, че уважава руския президент точно толкова, колкото и Ангела Меркел, тогавашния канцлер на Германия.

Войната в Украйна прекрати флирта с Путин, или поне го замете под килима. Междувременно обаче европейската политическа карта се промени. След гръцката криза, бежанците и Брекзит европейските избори от 2019 г. създадоха шарен Европейски парламент и компромисна Комисия. Християндемократическата десница и социалдемократическата левица вече не могат да решават нещата с лесни уговорки помежду си. Зелени, либерали, крайно леви, националисти, консерватори имат собствено мнение и силен глас.

Ляволибералната и прогресистка алтернатива на Зелените порасна с помощта на ветераните революционери от 1968 г. и техните деца, поколението Х. За тях расата е по-важна от класата, а екологията е над всичко. Склонни са на решителни стъпки и макар да имат антивоенно минало, не се колебаят да подкрепят войните – Косово през 1999 г. и Украйна през 2022–2023 г. Бавно и постепенно, Зелените станаха основната лява партия на Германия и стълб на днешната управляваща ляволиберална коалиция в Берлин. Най-важното, те владеят сърцата и умовете на германците в активна възраст.

Отдясно на тях, но близо до тях са европейските либерали. Навремето нишово политическо течение, с валенции вляво и вдясно, с редки избухвания встрани като Дания, Словакия, Румъния и България, където НДСВ на Симеон Втори по необходимост избра Либералния интернационал през 2001 ., днес те са основна политическа сила в центъра. Техните звезди са Кристиан Линднер в Германия и особено Еманюел Макрон във Франция, а техният шанс – голямото световно разделение. Да не забравяме, днес планетата е разцепена на две: консерватори с традиционни ценности и чувство за принадлежност и либерали на отвореното общество. Следователно градските либерални общности са сила и полюс.

Това е нова политическа земя, под ново небе. Но как се стигна дотук?

Първо се разклати умерената левица. Нейните лидери заприличаха на университетски професори, не на работнически водачи. Нейните избиратели мигрираха към крайната десница. Първо във Франция, после в Италия, а накрая в Германия (въпреки канцлерския пост на Олаф Шолц) социалдемокрацията се сви до най-твърдото си ядро. Конкуренция не бяха само Зелените. Други леви радикали, бивши марксисти, комунисти и фенове на Че Гевара и Уго Чавес излязоха от кьошетата и се втурнаха към центъра: СИРИЗА в Гърция, „Подемос“ в Испания, популярната Сара Вагенкнехт в Германия. Временна утеха бе Скандинавия, където преди няколко години всичките премиери бяха умерено леви и жени. И това обаче се промени.

Да погледнем сега вдясно от центъра. Само преди десетина години мислехме, че традиционната, умерена, християндемократическа десница е спечелила мача. И че Европейската народна партия (ЕНП), обединяваща десните центристи, е победител по подразбиране. Животът обаче се оказа по-шарен от прогнозите. Разбра се, че заразата се е пренесла и вдясно.

Днес там блестят премиерите на Хърватия Андрей Пленкович и на Гърция Кириакос Мицотакис, може би последната дясноцентристка легенда. Но проевропейските, пропазарните и прагматични християндемократи загубиха основните си крепости – първо във Франция, после в Германия. След като се опетниха с гафовете на Борис Джонсън, британските тори тръгнаха от развала към провала. Оцеляват няколко откъснати острова – в бившата австро-унгарска Централна Европа (Австрия и Хърватия и с уговорки Унгария, Полша, Румъния, Сърбия, Босна и Херцеговина), в Балтика (Литва и Латвия), в Ирландия – и в две страни от европейския Север.

Тъкмо там личи логиката на процеса. В Швеция и Финландия, където преди шестваха левите премиерки, отскоро управляват сложни четворни десни коалиции с участието на крайната десница.

Какво стана?

Разликата между ляво и дясно се разми и партиите загубиха лице. От това се възползваха десните радикали, които отнеха периферията на центристите. Вече не стига да кажеш десните истини умерено, с търпимост и толерантност. Трябва да ги извикаш, за да те чуят в работническите квартали и в социалните мрежи. Да изкрещиш, за да разбудиш заситената от дразнители среда. Да се конфронтираш, за да предизвикаш темите, по които малцина искат да говорят – имиграцията, ваксините, елитите, глобалният ред. Да хейтиш, за да спечелиш лайкове.

Така от десния към крайно десния лагер тръгнаха Орбан в Унгария и Качински в Полша, да не говорим за Вучич в Сърбия, който успява да бъде във всички лагери едновременно. Брекзитърите превзеха легендарната Консервативна партия в Британия така, както тръмпистите превзеха Голямата стара партия (Grand Old Party, GOP) – републиканците, в САЩ. „Алтернатива за Германия“ отряза дясното крило от Християндемократическия съюз на Аденауер, Кол и Меркел. Но най-големият успех крайната десница отпразнува с победата на Джорджа Мелони в Италия.

Да сложим на всичко това етикета „фашисти“, ще бъде неточно. Днешната крайна десница е постмодерна. Тя интегрира групи, срещу които довчера се бореше – ЛГБТ, малцинства, нетрадиционни семейства: покойният нидерландец Фортайн бе гей, испанецът Абаскал от ВОКС е баск, лидерът на шотландските националисти Юсаф има пакистански произход, Мелони живее без брак. Тяхната тактика често е прагматична: говориш крайности, докато набереш избиратели, после успокояваш топката. Досега Джорджа Мелони не е направила нещо особено скандално. Даже напротив: изненада приятно, като подкрепи общата европейска линия за Украйна и не тръгна да саботира еврото.

Една от големите европейски победи

Казват, че власт се взема с лявата ръка, а се упражнява с дясната. Преди изборите можеш да обещаваш и дрънкаш каквото ти скимне. Когато дойдеш на власт обаче, ставаш умерен, разумен, загрижен – и стиснат.

Това е рецепта за крайните и лоша новина за умерените. Затова догодина ще гледаме нещо като парад на радикалите – десни радикали, леви радикали, зелени радикали, либерали радикали. Те ще превърнат европейската политика в пищно зрелище – после обаче ще плеснат с ръце и ще се прегърнат. И ще създадат чудновата, но работеща Европейска комисия, в която ще намерят общ език. Защото те имат един огромен плюс: представляват всички европейци.

Европа е цар да създава странни същества с глава на котка, тяло на овца и опашка на крава. Най-странното е, че понякога те ловят мишки, носят вълна и дават мляко. Тъкмо тези тромави, но полезни кентаври бутат обединението напред.

Писателят Менасе, който възпя европейския чиновник, ми цитира друга, истинска мисъл на Жан Моне:

„Континентът е разрушен от националистите... Съюзите между нациите не помагат, защото въпреки тях продължава да има войни. А как да се справим? Като създадем наднационални институции.“

Как ли щеше да се изненада строителят на Европа Моне, ако научи, че днес даже европейските националисти и другите радикали са наднационална институция: събират се в Брюксел, говорят си, намират общ език? Това е една от големите европейски победи. Струва ми се, че даже отците основатели не са я предвиждали.