До онзи ден Израел бе смятан за държавата с може би най-големите и добре финансирани разузнавателни служби в Близкия изток. Твърдеше се, че Шин Бет (Шабак) – вътрешното разузнаване, и „Мосад“ – легендарната контраразузнавателна организация, разполагат с безчет информатори и агенти вътре в палестинските бойни групи, както и в Ливан, Сирия и навсякъде, където има съсредоточаване на зложелатели на Израел. Но точно като по сценария от преди 50 години Израел беше изненадващо атакуван, само че този път не от арабската коалиция, водена през 1973 г. от Египет и Сирия, а от организация, разположена буквално в задния му двор – „Хамас“. И така, часове след еврейския свещен ден Йом Кипур – Деня на прошката, Израел изживя повторно ужас, какъвто две поколения политици и военни се бяха зарекли да не допуснат да се случи отново – масова атака и застрашаване на сигурността на мирното население на страната от организиран противник.

Рухналият мит за недосегаемост

Цялото съществуване на Израел е основано на предвиждане и предотвратяване на нападения срещу територията и гражданите на страната у дома и в чужбина. Не са пестени ресурси и никоя цена не е считана за твърде висока, когато на карта е заложено де факто съществуването на цялата държава и нейните жители. Но въпреки травмата от 1973-та Израел допусна да бъде хванат неподготвен. Дали защото „Железен купол“ – ПВО защитата на Израел срещу ракетни атаки, се оказа прехвален, дали пък службите и армията не успяха да разчетат дигиталното ефирно мълчание в Газа като предвестник на буря от агресия, дали политиците не нададоха ухо към разузнавателната информация, улисани в междуособици и граждански протести към този момент, не е ясно. Очевидно е обаче, че Израел повтори грешката на САЩ отпреди 11 септември – натрупване на пропуски в сглобяването на множество малки сигнали в голяма картина с фокус и фон.

Трудно ще може да се обясни коректно и изчерпателно защо атаките на „Хамас“ („Ха̀ракат ал Мука̀уама ал Исламѝя“ – Ислямско движение за съпротива, като съкращението означава и „стремеж“, „устрем“ на арабски) точно в този момент успяха, но като най-вероятни се открояват следните няколко линии на разсъждение.

Ходовете на Израел

Първо, очевидно е, че групировката, попадаща в списъка с терористични организации на Израел, ЕС, САЩ, Великобритания, Австралия, Канада и Организацията на американските държави, успя да оцелее и да остане под разузнавателния радар на Израел, прехвърляйки комуникациите си изцяло офлайн. За организация, чиито лидери достатъчно често не разбираха, че са обект на израелска атака, докато не станеше твърде късно, императивът да оцелее очевидно е намерил решение и то остана скрито за разузнаването в Тел Авив, а и на терен. Въпреки липсата на широка популярност в Газа, чийто контрол „Хамас“ успя да изтръгне от „Фатах“, който на свой ред пое управлението на Западния бряг през 2007 г., бойците на движението успяват да останат мобилизирани, да провеждат тренировки, да не бъдат разкрити и да нанасят удари срещу Израел, макар и не в този мащаб. „Хамас“ дори успешно радикализира потомци на бежанци с призива за изличаване на Израел от лицето на земята и за възвръщане на територията на техните деди.

Въпреки историческата несъстоятелност на тези аргументи „Хамас“ продължава да се оказва привлекателна кауза за мнозина, които смятат, че тезата на „Фатах“ за две държави, които споделят една територия, е предателска. Но окопаването в Газа със сигурност не е толкова широко подкрепяно от местните жители, които след победата на „Хамас“ на изборите през 2006 г. всъщност живеят под постоянния тормоз на фанатизираните му членове и привърженици и плащат всекидневно цената на провокациите към Израел с жестоките лишения, налагани като ответна мярка.

Организацията, основана през 1987 г. по време на първото палестинско въстание срещу Израел и неговата окупация над Западния бряг и Ивицата Газа, материализира най-дълбоките израелски страхове. „Хамас“ проникна през гордостта на отбранителните сили на Израел – системата „Железен купол“. Конструиран и поддържан като съвкупност от системи за противоракетна защита, метални оградни конструкции с кули за физическо наблюдение, подкрепено от дронове и сателити, на теория той трябваше да бъде непробиваем. На практика бойците на „Хамас“ успяха да го преодолеят с над хиляда самоделни ракети за няколко часа, да разрушат загражденията, да премахнат кулите и да навлязат в селищата, които трябваше да се чувстват защитени. Мащабът на пробива, борят на жертвите, както и отвлечените цивилни, разбиха на пух и прах израелската стратегия за превантивна отбрана. Неизбежно е да последват: преоценка на риска, готовност за реакция на армията (на която ѝ отне критично количество време да запуши дупките в оградите, заета да следи ситуацията на Западния бряг) и най-вече адекватност на подобен тип отбранителна стратегия.

Тел Авив ще излезе от шока и рано или късно ще открие причините за трагедията, но въпросът е какво ще направи отвъд неизбежния ответен удар срещу Газа. Дали ще преосмисли подхода си на тактическо ниво, запазвайки концепцията за позиционна отбрана, или ще предприеме изцяло нов, революционен ход да легитимира „Фатах“ като свой единствен партньор с рационални искания, които да доведат до фактическото прилагане на споразумението от Осло, постигнато през 1993 г. и наречено мир срещу територия? Или увлечени в емоцията от нанесеното унижение, израелските политици ще се поддадат на унищожителни атаки срещу населението на Газа, забравяйки че хората там не желаят, нито пък подкрепят наложения им диктат от „Хамас“. От възможността на Израел да се съвземе и да осмисли ситуацията ще зависи дали обявената от премиера Нетаняху война няма да се превърне в регионална, както и в хуманитарно бедствие. За възможен подобен сценарий обаче подсказват драконовите мерки срещу населението на Газа – спиране на ток, газ и питейна вода.

Играта на Иран

Третата посока за евентуално развитие на конфликта дава установяването на фактическо участие на Иран като спонсор и спомоществовател на атаките срещу Израел. Отдавна не е тайна, че режимът на аятоласите в Техеран желае свят, в който Израел не съществува, и полага завидно количество усилия да реализира този свой план. Защо сега и по този начин? Допускайки активна иранска връзка, следва да се има предвид, че Израел бе на път да сключи дипломатическо споразумение със Саудитска Арабия, уреждайки взаимоотношенията си с поредната знакова арабска държава в региона. Скоростта на американската инициатива в тази посока очевидно е изнервила много хора в Иран, защото признание от най-влиятелната арабска държава и основен религиозен опонент на Техеран би поставило цялата хипотеза за монолитната арабска подкрепа за каузата на Палестина в незавидно положение, а и би изолирало Ислямската република в още по-голяма степен не само на регионално ниво. Затова удар, подкрепян от Иран срещу Израел, в този момент може да бъде разглеждан като стратегически ход, който цели да уязви не само десетилетния противник, но и неговия патрон САЩ, както и другия му местен най-лоялен съюзник Саудитското кралство.

Руската връзка

е също любопитна хипотеза, нелишена от обяснителен потенциал в този момент. Нападението на „Хамас“ едва ли е било целенасочен подарък за рождения ден на Владимир Путин, но със сигурност му предостави прекрасна възможност да се възползва от него на няколко нива. Разбира се, отвличането на вниманието на Запада от войната в Украйна е доминиращият аргумент зад потенциална руска съпричастност. Притиснат да въвлича все по-голямо количество ресурси на украинския фронт, руският президент със сигурност би играл хазартно и би заложил на размразяването на тлеещ конфликт, който има нужда само от малка искра. Това му позволява буквално да поеме глътка въздух от засилената контраофанзива на украинската армия и нейните съюзници.

Но има и нещо друго – отправен е още един недвусмислен намек към Саудитска Арабия, която наскоро договори с Руската федерация намаляване на дневното производство на суров петрол. Седмица след споразумението от Риад дадоха знак за възможно преосмисляне на съкращенията, а спад в цената на петрола би уязвил отново режима на Путин, който е все по-притиснат от лавинообразно растящата цена на войната в Украйна и нуждата от свежи пари за боеприпаси. А случайно или не, в голям доставчик на муниции и специално оборудване за Москва през последните месеци се превърна именно Иран.

В действителност не е възможно нито логистично, нито ресурсно режимът на Путин да стои зад възобновяването на всички тези кризи, но е безспорно, че ги използва и ще ги използва в своя полза. Целта е хаос в комуникацията между Запада и Украйна, породен от нуждата за приоритизиране на хуманитарни бедствия, вълна от насилие, безпорядък и ресурсни катастрофи в няколко стратегически горещи точки, включително и в Европа.

Близкоизточният въпрос

Засега светът еднозначно подкрепи Израел. Логично САЩ се ангажираха не само морално, но и логистично, като изпратиха самолетоносач близо до израелския бряг – като директен знак към агресивните съседи в лицето на Иран, Сирия и групировката „Хизбула“ в Ливан. ЕС въпреки добрите си намерения сътвори поредния публичен гаф, като изначално обяви, че спира помощта си за Палестина, без да е взето официално решение за това.

Израел е във война. Опозицията настоя и получи кабинет на националното спасение. Обществото е шокирано не толкова от жертвите, колкото от краха на мита за собствената си неприкосновеност. Огромните масови протести срещу кабинета на Нетаняху останаха сякаш в историята. Военното положение измести всякакъв друг дебат за посоката на обществения ред и Израел е изправен пред наистина фундаментален избор, който ще се окаже определящ не само собствената му съдба в близките десетилетия, но и тази на региона.

Изборът на лидерите в Израел минава неизбежно през отговор на въпроса защо Западният бряг и Ивицата Газа са все още хъб на радикали и терористи? На свой ред той поражда питането защо процесът, стартиран с толкова очаквания в Осло през 1993 г., не произведе мир, а наместо това породи още повече насилие. И най-накрая, защо гражданите на окупираните територии са обект на легитимна дискриминация, а не на позитивна интеграция?

Факт е, че палестинската кауза понесе много силен удар. Ужасът и жестокостта на атаката захвърли десетилетни усилия на вятъра. Дали Палестина е „Хизбула“ и „Хамас“ – не, не е, но дали може и сама да се справи с тях? Разбира се, че не! Тук е провалът на западната общност и всички медиатори. Всеки идва със собствен пакет цели. Липсва разбиране за същността и посоката на терен. Земя срещу мир не е точно формула на успех, а отбягване на проблема. Постигането и гарантирането на легитимно равноправно и суверенно съжителство с взаимно уважение и гаранции за сигурност изглежда много по-успешна формула. Религията не е държава и политиката не е функция на вярата. Подобен Рубикон се преминава не с танкове и ракети, а с образование и граждански инициативи.

А докато летят самоделни снаряди към Тел Авив и докато танкове със звездата на Давид патрулират из Газа, решение очевидно не може да има. Има само примирие.