За тази криза никой не говори, но тя набира скорост

„ За тази криза никой не говори, но тя набира скорост – кризата на човешки ресурси.” Това са думи на сър Кен Робинсън, специалист в областта на иновациите, креативността и човешките ресурси, консултант на редица правителства по света. В лекция пред възпитаници на лондонското The School of Life той доказва, че причината за нашите грешки не е в завишените, а напротив, в прекалено песимистичните ни очаквания. Доста провокативна и неконвенционална теория, с която ви предлагаме да се запознаете.

„ Преди няколко години имахме честта със съпругата ми Тери да присъстваме на едно забележително мероприятие – Срещата на върха във Ванкувър. Организатор бе центърът на Далай Лама във Ванкувър, а на събитието присъстваха над 3000 гости. Самите участници в конференцията бяха много интересни хора. Там например беше Матю Рикар – френски биолог, който впоследствие станал тибетски монах. Баща му бил философ и Матю сподели, че имал късмета да израсне в едо изключително общество – в дома им постоянно гостували Камю и Самюел Бекет, Жан Пол Сартър и Симон дьо Бовоар. Говорим за каймака на френския интелектуален дискурс по онова време, споделящ една маса за обяд и вечеря с младежа. Но дори и приет като равен от тази елитна компания, той усещал непълноценност, неудовлетвореност. До момента, в който попаднал на новинарски репортаж по телевизията за пристигнали в Париж тибетски монаси. Бил поразен от факта колко щастливи изглеждали. Това бил моментът на откровено прозрение за него.

 Да бъдеш на мястото си, не означава да си успешен от комерсиална гледна точка, а да чувстваш духовно удовлетворение.

 Всички тези интелектуалци, отбиващи се всеки ден на гости в дома на Матю, водещи умове на европейската мисъл, култура и традиции, в неформалната обстановка на семейната вечеря изглеждали неуверени и разкъсвани от съмнения. Те се укорявали и самоиронизирали до смърт, наливайки се с алкохол в умопомрачителни количества. А извън стените на убежището си, проповядвали множество и най-различни принципи за щастлив живот. Пряк свидетел на този парадокс, Матю се отправил към Тибет и станал монах. Понастоящем, той е един от най-близките хора на Далай Лама и се занимава с детайлно изследване на въздействието на медитацията върху централната нервна система. Резултатите от неговите наблюдения са изключително важни и ценни от научна гледна точка. Днес той е официално признат за най-щастливия човек на земята.

На същата тази конференция трябваше да водя дискусия и да представя участниците в нея, сред които бе и самият Далай Лама. За мен бе огромен проблем – как да го представя? След което обаче бързо взех решение – няма нужда от пояснения, това име е нарицателно.

Далай Лама каза много забележителни неща, но едно от тях направи особено силно впечатление на аудиторията. Някой му зададе въпроса: „Общоприетото мнение за вас се свързва с думата „святост”. Какво мислите за това?”. Далай Лама се замисли и мисли цели две минути. Напрежението сред аудиторията видимо нарасна. След това, той се наклони напред, готов да каже нещо и всички в залата, 2 хиляди души също се наклониха напред, а във въздуха се усещаще очакването на колективното съзнание: „Сега ще последва нещо невероятно! Това е Далай Лама! Той мисли много дълго, сега ще чуем сензация!" И в този момент той отговори: „Не зная...”. Направо онемяхме – какво значи „Не зная”?! Та ти си Далай Лама! Длъжен си да знаеш! Незнаещи можем да бъдем само ние. Красотата на този момент бе в мига на допускането, на всеобщото очакване. Защото смисълът на казаното от него, което той разшифрова малко по-късно се заключаваше в това, че не знае, защото не е мислил върху това до момента. Разбирате ли, той е мислил много, върху много други неща, но не и върху това.

 За мен, отговорът на Далай Лама в този момент е просто невероятен. В нашата култура да не знаеш е провинение пред обществото. Не е ли така?! Хората постоянно се преструват, че знаят всичко, в детайли, а в действително си нямат и най-малко понятие. Защото едно от най-лошите и неприемливи неща в европейските традиции е да покажеш, че не си в час, че нямаш собствено мнение.

 А Далай Лама просто вярва, че да се родиш, това вече е чудо и големият въпрос е какво ще правите с живота си, щом вече ви е даден. Ще го прахосате напразно? Или ще направите нещо интересно? Нещо важно за вас самите? Та, ето какво ме изумява от много време насам: прекалено много хора прекарват живота си, занимавайки се с неща, които изобщо не са им по сърце. Полагат всички възможни усилия да преживеят работната седмица, търпят мъченически времето до уикенда и не чувстват никакво удовлетворение от свършената работа. В най-добрия случай се отнасят към работата си с търпимост и примирение, в най-лошия – без тях.

 От моя гледна точка в цял свят в момента е настъпила криза на човешките ресурси - повечето хора нямат представа на какво са способни, не знаят какви са техните таланти и възможности и накрая стигат до заключението, че изобщо нямат такива.

Аз съм дълбоко убеден, че всеки е роден с някакъв талант и набор от способности. А най-важната отличителна черта на човешкия род е силата на въображението и нейното пряко следствие – креативността.

Твърдо вярвам, че ако всеки е на мястото си и прави това, което му е по сърце, то никога няма да почувства умора, отегчение и духовно опустошение. Достатъчно е просто да приемем таланта и способностите, с които сме дошли на този свят.

Ключовата фраза на Далай Лама по време на срещата във Ванкувър бе, че не бихме могли да се борим за мир по света, ако сме сърдити и недоволни, най-вече от себе си. Но, струва му се, най-важното от всичко казано дотук, може да се резюмира с думите на Карл Юнг: „Аз не съм това, което се е случило с мен, аз съм това, което съм решил да бъда.”