"За" и "против" работохолизма

За и против работохолизма

Напоследък световните организации все по-често протестират срещу удължаването на работните часове. И има защо. Редовният труд по 60 и повече часа седмично вреди на продуктивността и качеството, а вероятно и на средната продължителност на живота. Редица специалисти смятат, че този проблем е причина много жени да се отказват от перспективата за кариера.

Критиците даже поставиха под въпрос мотивацията, която стои зад напъна да се отхвърля такъв епичен брой работни часове. Публикация в Harvard Business Review на професора по право Джоан Уилямс обвинява за това желанието на служителите да се покажат, да се изфукат.

„Култът към свръхзаетия снобизъм” е името, което проф. Уилямс даде на феномена. „Как хората от елита сигнализират един на друг колко са важни? „Скапан съм” е един от социално приемливите начини да кажеш „Важен съм”, пише тя. „Преди 50 години американците изтъкваха класата си, като излагаха на показ свободното си време – периодът от 9 сутринта до 3 следобяд се наричаше „банкерски часове”. Днес елитът – журналистката Кристия Фриланд го нарича „работещите богаташи” – се фука с екстремните си графици.”

Портфолиото от работохолизъм стана толкова важно, че експертът по използване на времето Лора Вандеркам откри, че в разговор хората вече често преувеличават броя на работните си часове – точно както някои жени си купуват „маркова” чанта-менте, за да сигнализират, че получават много пари и имат добър вкус.

Показният работохолизъм със сигурност значи нещо, но наскоро писателката и историк Памела Хааг контрира критиците, като заяви, че за много хора екстремните работни графици не са непременно знак за нездрави копнежи по успеха или за несигурност в социалната идентичност, а просто отражение на радостта от професията.

„Трябва да разберем, че сред нас живее минимален брой професионалисти или креативни, творчески личности – мъже и жени, които вършат неща, изискващи пълното им себеотдаване. Трябва да разберем, че няма политика, правило, терапия, модифициране на поведението, ваканция, отпуск по майчинство или бонус, който да може да им помогне – ако помощ е правилната дума. Просто не мисля, че тези Обсесивни работохолици се нуждаят от помощ. Те са хора, които мислят творчески, които водят напред научните изследвания, технологията, литературата, изкуствата, медицината, благотворителността и активизма, интелектуалните дисциплини, духовното отдаване и музиката. Те правят нещо, което ги ангажира напълно, отвсякъде, жизненоважно, в душите им. В идеалните условия тяхната вероятно унищожаваща личния им живот мания ражда културна стойност, истина и красота... Смятам, че е важно да не патологизираме този конкретен тип пълна концентрация и вманиачаване – колкото и да са редки те – нито да го превръщаме в жертва на идеята за равенство...

Опитвам се да защитя групата обсесивни работохолици, за които нито е изненадващо, нито симптоматично за обществото ни, че се налага да работят непрекъснато. Те не отдават безкрайни часове на труда си заради мачистки проблеми със самочувствието или заради желанието да покажат статута и класата си. Те го правят, защото просто са вдъхновени от природата на онова, което работят. И, ако имаме късмет, ние ще сме тези, които ще се възползват от плодовете на нерационалната им мания.”

В защитната реч на Хааг има няколко важни нюанса, които си струва да отбележим.

Първо, тя вероятно не се отнася за вас. Този тип здравословен работохолизъм е рядък, убедена е самата авторка. Второ, дори и работохолизмът да не се отразява зле на психиката ви, това не значи, че няма да навреди на семейния ви живот. „Много вманиачени трудохолици може да решат да нямат деца; други имат съпрузи, които вършат цялата работа в къщата и семейството”, пише Хааг. „Децата на трети пък ще изживеят детството си, белязани от липсата на един родител и присъствието на бавачка. Това не е най-добрата съдба. Не е и най-лошата.”

Джесика Стилман за Inc.com

Ключови думи

Коментари

НАЙ-НОВО

|

НАЙ-ЧЕТЕНИ

|

НАЙ-КОМЕНТИРАНИ