От десетилетия съвременното изкуство се опитва да задържи своето достойнство, притиснато между механизмите на пазара и оцеляването. Картината на неговото съществуване прилича на деня и нощта – от една страна, са финансовите галерийни могули, които изстрелват цените до небесата и създават списъци с чакащи купувачи, от друга, са алтернативните пространства, чиято борба за независимост често минава през държавни помощи. Комерсиализацията се подържа от мощните галерии и арт панаирите, но едновременно с това именно тази глорификация на изкуството през парите и лъскавите стандарти на съвремието непрекъснато увеличава интереса към него и така и правителствата се чувстват длъжни да подкрепят неговото съществуване. На практика разделение няма – всеки маргинален художник си мечтае да е представляван от някоя световна галерия, което ще му осигури престиж и финансов статус. А всеки въвлечен в пазарните механизми творец вярва, че е постигнал пълна независимост.

Тази нелека парадигма е най-ярко олицетворена от работата на Маурицио Кателан „Комедиант“, 2019 – истински банан, залепен със сребрист гафер на стената на щанда на галерия „Перотен“ по време на изложението „Арт Базел Маями Бийч“. Неслучайно е показана именно на един от най-скъпите панаири на изкуството. Всъщност както названието на работата, така и фактът, че Кателан предлага нещо за подобен търговски форум за първи път от 15 години, вече изпълват жеста с много смисъл и значение. Продадена почти моментално за 120 хил. долара, творбата изпълнява мисията си и провокира разговор както за относителността на ценностите, така и за силата на провокацията. Разбира се, някои разчитат само един пласт от смисъла, като грузинския пърформанс артист Давид Датуна, който изяжда произведението още докато е на панаира, и нарича акцията си „Гладен артист“ (бананът веднага е заменен).

Маурицио Кастелан, Америка

Произведенията на Маурицио Кателан обаче винаги са били много по-сложни за разбиране и по-всеобхватни като послания. Той често атакува институциите и не се страхува да посегне и на най-недосегаемите и свещените. Добре позната е La Nona Hora (Деветият час) от 1999 г. – скулптура на папа Йоан Павел II, паднал на пода, ударен от метеорит. За показването ѝ директорката на музея „Захента“ в католическа Полша беше уволнена. Властите махат метеорита и дори правят опит да изправят скулптурата на крака. От друга страна, голяма част от религиозната общност я вижда като символ на страданието и хуманността. В крайна сметка работата се продава на аукцион за 3 млн. долара и този факт отново ни връща към разговора за независимото изкуство и неговия танц с пазара.

Кателан е ненадминат майстор на визуалните коментари. През 2016 г. той подмени една от тоалетните чинии в музея „Гугенхайм“ в Ню Йорк с такава от чисто 18-каратово злато, като я нарече „Америка“ – безспорен коментар към богатството и лукса, към свръхпродукцията и комерсиализма. Или просто жест към бащата на съвременното изкуство Марсел Дюшан и неговия „Писоар“?

Всъщност съвременното изкуство от десетилетия повдига теми, които не могат да бъдат артикулирани през други езикови системи на обществото. Може би най-щекотливата от тях е религията, но също и колониализма в днешния му вид. Тези две посоки комбинира картината на английския художник от нигерийски произход Крис Офили „Светата Дева Мария“ – черна богородица, изпълнена в примитивен маниер с апликирани слонски изпражнения от гума. Скандалът, който предизвиква показването на работата в музея „Бруклин“, е невъобразим и дори субсидията му от града е спряна за известно време.

В същия музей от 2007 г. насам за постоянно е изложена още една важна и дълбоко смислена творба от историята на изкуството – „Вечерята“ на Джуди Чикаго. 39 жени с исторически принос за развитието на човечеството са представени чрез бродирани покривки и порцеланови чинии, изрисувани с релефни мотиви във формата на вулва, в стил, подходящ за всяка една от тях. Имената на още 999 жени са изписани със злато върху белите плочки на пода пред триъгълната маса.

Битката за мястото на жената е важна и стара тема за творците. В това отношение съществено е значението на американската група Guerilla Girls (Партизанки) – анонимна група от жени художнички, които се противопоставят на сексизма и расизма. Основават се през 1985 г., предизвикани от изложбата на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк „Международен преглед на най-новата живопис и скулптура“, в чийто списък от 165 художници са включени само 13 жени. В отговор на това те организират протести по улиците на града и продължават активно да развиват дейността си, като събират статистически данни относно неравенството между половете в рамките на нюйоркската художествена сцена. Установят например, че в музея „Метрополитън“ творбите на жени художнички са по-малко от 5%, но за сметка на това 85% от изобразените голи тела са на жени. Групата има заслуга най-вече за това, че предизвиква диалог и насочва вниманието на национално и международно ниво към проблемите на сексизма и расизма в изкуството.

Българското съвременно изкуство върви ръка за ръка с някои от най-наболелите проблеми на обществото и е активна част от прехода между двете икономически системи. Още от началото на 90-те години на ХХ в. поколението на Недко Солаков, Лъчезар Бояджиев, Любен Костов, Венцислав Занков, Албена Михайлова, Аделина Попнеделева, Алла Георгиева, малко по-късно и на Правдолюб Иванов, Красимир Терзиев, Боряна Росса, Даниела Костова, Калин Серапионов, Камен Стоянов, Иван Мудов и др. издига глас в подкрепа на промените, анализирайки в дълбочина всички трудности по пътя.

Емблематична в това отношение е работата на Правдолюб Иванов „Трансформацията винаги отнема време и енергия“ от 1998 г. Десетки малки котлончета са свързани чрез кабели и разклонители, включени в електрическата мрежа. Върху тях са поставени евтини тенджери от пазара, в които постоянно ври и се изпарява вода – метафора на продължителния, бавен и изискващ много енергия процес.

Маурицио Кастелан, La Nona Hora 

През миналата година се появи един нов проект „Съседите: форма на травмата“, който разсъждава по сериозна и неизказана тема в обществото, а именно комунистическите лагери и последиците както от тях, така и от мълчанието. Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова събират парчетата на спомнените от малкото оцелели и правят възстановки на преживяното в опит да се мине през него като през обществен катарзис.

Съвсем наскоро Венета Андрова започна акцията си Pro-Protest, в която чрез видео и публикации в социалните мрежи коментира корупционните практики в България, купуването на гласове и манипулирането на общественото мнение.

В една от последните изложби в галерия „Структура“ германският куратор Грегор Янсен подбра именно силно ангажирани произведения, които се занимават с наболелите теми на деня – история, екология, миграция, чалга, нови технологии и др. Сред тях особено се откроява живописната композиция на Мартина Вачева „Влакът се движи с години закъснение“ – една сюрреална приказка, разказваща за нашенската реалност. Както пише самата авторка: „Влакът е образ на социалния, колективния живот, на съдбата, която ни отнася. Той представлява превозно средство на човешката еволюция, а в случая се наблюдава с ярки цветове на деградация, духовен упадък и изостаналост. Сякаш човекът, който се опитва да гради духовно развитие и напредък в своя собствен и в общия социален път, е хванал грешния влак, който го отвежда в друга посока и време“. Хумористичните, дори гротескни образи са жесток анализ и коментар на действителността във всичките ѝ измерения.

Съвременното изкуство остава една от малкото свободни територии, все още неприватизирани, некорумпирани и неподкупни. Добре е да я пазим, докато не са ни я отнели.