Когато говори, той не взривява залата. Когато пише, думите му са тежки, сложни, многосрични. Словото не е неговата сила. Той не е Уинстън Чърчил, не е Тони Блеър, най-вече не е Борис Джонсън.

Всички са единодушни, че новият премиер на Обединеното кралство сър Киър Стармър е леко скучен. Тъкмо това е неговото предимство.

Отсъствието на дар слово не е британска политическа добродетел. Тук се прави политика на конфликтите – печели този, който ще те засипе с цветисти метафори, ще те въодушеви да се биеш „по плажовете“, ще те разсмее. За Чърчил казваха, че мобилизирал английския език, за да победи; той неслучайно спечели Нобелова награда за литература. Навремето политическата звезда сър Майкъл Хезълтайн използва образ, от който ще ви се завие свят: че с езика „ще стигнеш до клитора на Консервативната партия“.

Стармър не тръгна по този път. Неговите състуденти от Оксфорд си спомнят как сегашният премиер и лидер на лейбъристите участвал в издаването на социалистическо списание. Статиите му били тегави. Не участвал в споровете и обсъжданията. Затова пък Киър вършел други дейности, които бляскавите му колеги пренебрегвали – разпространението, организацията. С други думи бил по тежката работа. Такъв е и до днес.

Според хората, които разбират от политическата технология, политиката е 10% говорене и 90% работа – трудна, всекидневна, скучна. Специалитетът на Стармър са 90-те процента. Премиерът не харесва Камарата на общините с нейното дрънкане, конфликти и политиканстване. Той е повече администратор, отколкото политик. Миналото му на юрист и главен прокурор на Обединеното кралство обещава сериозен, къртовски труд. Само така бюрократичната машина ще завърти педалите и ще поеме напред.

Да бъдем наясно: политиканите навредиха на Великобритания тъкмо с чар, странности и идеологическа чистота. Във второто десетилетие на ХХI век британската политика бе взета на абордаж от поколение, което изповядваше добродетели, точно обратни на тези, които вълнуват новия премиер. То искаше да се забавлява и да печели. От всичко правеше пиар и пари. Така го бяха научили компютърните игри, в които имаш по десет-дванайсет живота. Жертвите не са на мода. Публичният морал не се заплаща. Себеотрицанието не си струва. Грешките се забравят бързо, успехите – още повече. Важен е днешният ден, днешното изследване, днешната печалба. Колкото по-рошав си, толкова по-добре е за рейтинга.

Типичен представител на поколението бе лидерът на торите Борис Джонсън – рошав, глезен, бляскав симпатяга, от когото ще запомним острия език и гръмките провали. Като бивш журналист Джонсън разбра духа на времето. Трябва чар, майтап и игра. Ето ви Джонсън срещу Стармър. В разгорещен парламентарен дебат бившият премиер се обърна към бъдещия: „Всеки един от тези блестящи джентълмени (наследниците на Борис в Консервативната партия) ще измете пода с Капитан Крашеруни Снузфест“. Внимателен анализ на тази подигравка ще открие Стармъровата скука и сложност плюс думата crash, катастрофа.

Не по-малко рошав, макар и по-сериозен, бе предишният лидер на лейбъристите Джереми Корбин. В решаващите мигове около Брекзит лявата партия бе водена от маргинален носталгичен левичар, приятел на диктатори, враг на Америка и НАТО. Корбин и марксистите от неговия екип, също като Джонсън и неговите тори, обитаваха свят на илюзии и фантазии, в който можеш да избегнеш неприятните избори. Замълчаха си за Брекзит. После се отдадоха на безплодни идеологически борби.

В същото време шотландските националисти се размечтаха за отделяне. Събрали в едно поезията на Робърт Бърнс, спомена на Уилям Уолъс (помните ли „Смело сърце“?) и мечтата за малка, уредена, скандинавска Шотландия, техният лидер Алекс Салмънд предизвика референдум за независимост.

Така се случи, че Стармър – или по-точно съдбата – се справи и с тримата. Джонсън трябваше да се оттегли след разкритията за грандиозни изцепки по време на ковид карантината. Джереми Корбин си отиде след катастрофално загубените избори през 2019 г. С присъщото си старание Стармър внимателно почисти след него.

Колкото до Салмънд, той и двамата негови приемници трябваше да подадат оставки, след като мечтата им се сблъска с реалността. В тази реалност хората вместо за „смели сърца“, мечтаят за ренти, заеми и високи пенсии. Шотландската национална партия вече няма да задава тона в Единбург. В земята на Уолъс лейбъристите се върнаха в играта.

Но може би просто духът на времето се смени. Не беше толкова отдавна, когато британците вярваха на чудеса и магии. Първия път – когато излязоха от Европейския съюз през 2016 г. И втория – когато през 2019 г. дадоха на водените от Борис консерватори рекордно мнозинство от 87 депутати. Днес мнозина съжаляват и за двата избора. По-добре скука, отколкото екстравагантен провал.

Затова мнозинството на Стармър, произведено на изборите от 4 юли, е още по-рекордно. Като извадим депутатите, които нямат право на глас (например председателят на парламента трябва да бъде независим), лейбъристите имат цели 181 гласа повече. Цели 91 от техните депутати трябва да се разбунтуват, за да падне правителството.

Разбира се, за това отговорност носи и специфичната избирателна система на Обединеното кралство. Тя е мажоритарната в един тур (т. нар. first-past-the-post). Нейните аномалии са широко известни, както и фактът, че толерира големите партии. От нея загубиха Зелените, либералите, „Реформирай Обединеното кралство“ на националиста – скандалджия, Найджъл Фараж. Ето един пример. За партията на Фараж са гласували 4 милиона избиратели. Тя обаче получи само 5 депутати.

Пропорционалните системи правят коалиции след изборите. Мажоритарните системи в два тура правят коалиции между първия тур и балотажа (например във Франция всички се обединиха срещу крайната десница). В британската система самите партии представляват предизборни коалиции. През 2019 г.  Джонсън създаде една от най-големите. Традиционните избиратели на торите, предприемчивите южняци, които по заветите на Маргарет Тачър се борят за ниски данъци, внезапно се събраха със загубилите от глобализацията и прегърнали Брекзит бивши лейбъристки избиратели от индустриалния Север. Пет години по-късно нещата се обърнаха.

Коалицията на Киър Стармър бе още по-логична. Зад лейбъристите освен най-заклетите им привърженици – левичари, застанаха:

• противниците на Брекзит;
• уморените от 14 години управление на торите;
• отчаяните от хаоса в икономиката и здравеопазването;
• и онези, на които им писнаха странностите, експериментите и рошавите политикани.

Струва ми се, че последната група е най-важната. За тях реализмът, умереността и дори скуката, които веят от Киър Стармър, са освежаващ вятър на промяната. По-добре скучноват юрист работяга, отколкото странници, експонати от викториански музеи, реликви от ранния марксизъм и мечтатели на едро.

Не че Стармър няма мечта. Всъщност той твърди, че има мисия. Тук думата „мисия“ има конкретно значение – идеите на икономистката Мариана Мазукато, автор на „Икономика на мисията“ (Mission Economy).

Според Мазукато прогресът се задвижва от мощните правителствени мисии. Един от примерите е американската космическа програма през 60-те, която качва трима астронавти до Луната, а покрай това инжектира в икономиката яки дози адреналин и въвежда редица нововъведения, актуални и днес. Друг пример е ковид пандемията и нейната ваксинационна програма. Критиците ще кажат, че старата лява идея за държавна намеса в икономиката е облякла нова дреха.

Вдъхновените от Мазукато мисии на Стармър са в икономиката, здравеопазването, борбата срещу престъпността, чистата енергия и равенството. Най-важната е първата. Лейбъристкият премиер е обзет от мисълта да осигури икономически растеж на всяка цена с решителната помощ на правителството. „Не можете да чакате растежа, за да инвестирате в икономиката – твърди Мазукато. – Това е все едно да чакаш колата да тръгне и тогава да налееш бензин.“

Историята помни и други случаи, в които икономисти – звезди, карат правителства да вършат различни неща. Помня ролята, която играеха Лари Съмърс, Джоузеф Стиглиц и Пол Кругман за икономическата и финансовата политика на левите демократически администрации в САЩ. Помня също, макар само от книгите, как либертарианците „Чикаго Бойс“ и особено Милтън Фридман, застанаха зад десните реформи в Чили на Пиночет. Да не забравяме, че днешният президент на Аржентина Хавиер Милей също е икономист, даже е кръстил едно от кучетата си Милтън.

С това не искам непременно да кажа, че „мисиите“ на Стармър са обречени на неуспех. Напротив. Само работлив администратор като него може да ги доведе до щастлив край. Нищо, че при по-голямо вглеждане те едва ли заслужават гръмкото си название. Мисии, мисии, колко да са мисии? Не може ли просто да бъдат наречени „цели“ или „приоритети“? Между другото, Борис Джонсън също имаше „мисии“, макар и вътрешно противоречиви. Той хем искаше да намалява данъците и да прави „Сингапур на Темза“, хем да харчи и „изравнява“ Севера и Юга.

Хубавото в сър Киър Стармър е, че той не изпада в обещания и противоречия, а действа. Зажаднели за скука и предвидимост, британците го подкрепят. Светът също харесва неговата предвидимост. Киър не е Борис, който написа римувано стихче против Ердоган и рецитира империалистическите стихове на Киплинг в храм в Мианмар. Друг е стилът сега. Стармъровият външен министър Дейвид Лами направи всички правилни движения в първите си стъпки на международния подиум и даже показа, че може да се разбере и с Доналд Тръмп.

Явно британските страсти имаха нужда от охлаждане. В последните години Обединеното кралство загуби ЕС, кралицата и няколко правителства. След острите завои може да се появи път напред. Въпреки инстинктите си британските журналисти харесват сър Киър, така както харесваха чаровния Тони Блеър. И защо не? Трудолюбивият премиер излъчва стабилност, най-дефицитната стока на политическия пазар днес. В края на краищата и скуката може да бъде секси.