Сенада Кресо* ми каза, че има идея. Лукавите пламъчета в очите на преводачката трябваше да подскажат, че ще чуя поредния босненски майтап. Все пак бяхме в Сараево. Неговият дух, съчетал хумор, мъдрост и търпимост, защити Босна и Херцеговина през най-мрачните часове на войната през 90-те.

„Виждате ли парка отпред?“, продължи Сенада. „Хайде да издигнем два паметника. Първият на украинския народ за неговата смелост. Вторият, на Путин – преводачката направи театрална пауза, – но с кучето ми Габи, което пикае по краката му.“

Понякога една трагедия предотвратява друга. Дни преди Путин да нападне Украйна, настроението в Сараево бе мрачно. Босненски сръбски и хърватски политици открито призоваваха за преразглеждане на Дейтънските споразумения, които сложиха край на босненската война през 1995 г. Говоренето за отцепване витаеше във въздуха. Но украинската трагедия промени картината.

„Украйна отвори очите на света и сепаратистите млъкнаха за малко“, Сенада Кресо бе вече напълно сериозна. Ако Киев бе паднал, Милорад Додик можеше да има успех с призива си Република Сръбска да се отцепи от хлабавата съюзна държава. Можеше да стане голяма беля.

Но докато босненските сепаратисти млъкнаха, сръбският президент Александър Вучич изпадна в дилема. Доскоро неговата представа за геополитика бе реверанс във всички посоки. Вижте как проведе парадната част от ваксинацията. Прозападната премиерка Ана Бърнабич се ваксинира с „Пфайзер“. Двама от левичарите в сръбския елит, Александър Вулин и Ивица Дачич, избраха руската „Спутник V“. Самият Вучич позира с китайската „Синофарм“. За всекиго по нещо.

Само че дойде войната и трябваше да се избира. Проруското общество, целенасочено настройвано против Запада, искаше открита подкрепа за Москва. Западът, окуражаван от дискретни знаци, също очакваше своето. Вучич избра отново средата. Подкрепи Запада на дело и Русия на думи. И превърна своята позиция в обект на наддаване: ако ме санкционирате, ще ида при другите.

Същата тактика избра елитът на Северна Македония. Правителството на Димитър Ковачевски не бърза да изпълни европейското условие и не води смела кампания за вписването на българите в конституцията. Оправданието? Ще се възползват руснаците. Опозицията е отличен аргумент: дясноцентристката ВМРО-ДПМНЕ и нейното обкръжение заплашват да бойкотират споразумението с България; даже искат да разтрогнат двустранния договор от 2017 г. Подтекстът? Улеснете нашия път към Европейския съюз, спестете ни трудните дилеми. Иначе идва Москва.

Това поведение дава резултат. Влиятелни фигури в Брюксел дават знак, че геополитическите критерии за присъединяване към Съюза са по-важни от техническите – а в какво състояние са самите общества, няма особено значение. Сега има по-важен въпрос – войната. Да оставим дреболиите за после.

Човекът, който не разбра посланието, се казва Албин Курти, премиер на Косово. Той реши, че зад паравана на войната може да се наложи със сила над сърбите в Северно Косово. Но никой не искаше нова точка на нестабилност, нито нови карти в ръцете на Вучич. Радикалът Курти получи няколко жълти картона от Запада и – особено болезнено – от премиера на самата Албания Еди Рама.

Обратно на Курти Рама веднага се ориентира. Разбра, че моментът е отличен за албанската евроинтеграция. Нещо повече, в интервю за мен ликвидира проблема с България, причинен около българските забележки спрямо Скопие. И даде сигнал, че предпочита да се откъсне от тандема със Северна Македония по пътя към Брюксел: „Не виждам причина да бъдем държани заедно повече. Всеки има своя път.“

В същата теза ме убеждаваше и албанският журналист Сокол Бала. Той очерта важността на албанския фактор на Балканите. Ако ротацията в Северна Македония се осъществи според уговорката – и в последните 100 дни Ковачевски отстъпи мястото си на албанец, – тогава на Балканите ще има четирима премиери албанци – в Скопие, Тирана, Прищина и Черна гора.

„Не трябва да обвиняваме Европа за нашите грешки в миналото“, каза Бала. „Но сега Брюксел трябва да вземе решение: иска ли Западните Балкани да бъдат част от Европейския съюз?“

Трябва да признаем, че войната в Украйна дава на тези думи особена сила.

Но съществува и обратна връзка: от Балканите към Киев. Тези, които са забравили войните от 90-те, могат да научат няколко урока от тях и да ги приложат към Украйна.

Първият урок е, че такива войни рядко свършват бързо и раните зарастват дълго. Словения и Македония са изключение. Там се воюваше в началото и след разпадането на Югославия, когато страстите или още не бяха нагорещени, или угасваха.

Конфликтите в Хърватия, Босна и Косово обаче се проточиха с години. Кръвта иска повече кръв в дяволски кръг от битки, смърт и отмъщение. Колкото по-дълъг е конфликтът, толкова по-малък е шансът за компромис – и толкова по-голям за циментирането на нацията. Когато битката бушува, хората си избират идентичности и ги бетонират.

За съжаление Украйна напомня по-скоро на втория сценарий. Жертвите са стотици хиляди, материалните щети – милиарди. От една страна, агресията на Владимир Путин консолидира украинската идентичност дори сред рускоезичните. От друга, Крим и част от Източна Украйна са де факто под руска окупация от почти девет години. Могат ли тези две части да живеят заедно в светлото бъдеще? Балканските войни не дават оптимистичен отговор.

Втората поука от югославския опит: с течение на времето глобалното влияние отслабва. „Емпатията пресъхва“, въздъхна Боян Хаджихалилович, визуален артист от Сараево, когото срещнах през 1994 г. в обсадената босненска столица – и отново миналото лято. Беше пребоядисал един от старите си плакати в Сараево с цветовете на Украйна и Киев. На фона на руините Европа бе изобразена като Спящата красавица. „Някога една история можеше да се върти седем дни в световните медии“, каза той. „Сега приключва за един ден.“

Мога да потвърдя, че Боян има право. Според моите изчисления Сараево би било твърде малко, за да приеме целия чуждестранен журналистически корпус, ако войната в Босна бе днес. А медийното изобилие не означава непременно по-добра осведоменост. Точно обратното. В света на постистината, фалшивите новини и ехо-балоните войната в Украйна може постепенно да избледнее в баналност. Това е от решаващо значение за подкрепата на украинските военни усилия. Ако общественият интерес намалее, изпращането на оръжие може да стане непопулярно. Така защитниците на Украйна ще загубят ключово предимство.

Ще кажете: истината е очевидна. Така бе и преди 30 години. Но извършителите на злото тогава, както и днес, винаги могат да намерят подкрепа в някои краища на света, както и в периферията на западните демокрации. Там антиамериканизмът лесно замъглява всяка подробност на терена. Той проклина САЩ? Е, може би има право.

Още един балкански урок хвърля светлина върху Русия и нейната опозиция. По време на война диктаторите са застрашени повече от десните радикали, отколкото от либералните демократи. Затова за режима е по-важно да контролира крайната десница, отколкото градската демократична общност.

Мнозина на запад питат либералните руснаци: „Защо не свалите Путин“. Но най-близо до това бе десният радикал Евгений Пригожин. Сръбският автократичен лидер Слободан Милошевич, главен виновник за югославските войни, контролираше националистите Воислав Шешел и Желко Ражнятович – Аркан, когото даже убиха при странни обстоятелства. Всъщност Милошевич падна през 2000 г. едва след като загуби Косово. Първо трябва да дойде голямо поражение на бойното поле, чак после – часът на либералите.

Така че балканските уроци са мрачни. За да опиша последния, ще се върна към „геополитическото мислене“, което пренебрегва необходимата промяна вътре в обществата на Западните Балкани, за сметка на голямата картина, войната в Украйна.

Направо ще кажа, че смятам това мислене за погрешно. През 2000 г. покойният Зоран Джинджич водеше сръбската опозиция и само след малко щеше да свали режима на Милошевич. Попитах го дали сърбите са готови за катарзис. Може ли обществото да поеме морална отговорност – за войните, създаването на митове и грешните политически решения, произтичащи от тях?

„Не е моментът за такъв процес“, отвърна Джинджич. „Хората се грижат за физическото си съществуване – чудят се дали детето им ще има какво да яде, как ще отопляват дома си. Не можете да поискате от тях да носят морална отговорност. Първо трябва да решим техните екзистенциални, материални проблеми. Чак после ще стигнем до катарзиса.“

Разбирах мотивите на Джинджич. Даже може да бе прав, поставяйки рациото пред морала. Но не мога да спра да мисля, че липсата на катарзис му струваше живота – мафията в съюз с останките от режима го убиха през 2003 г. Не може да има бъдеще, ако не сме разбрали и не сме се справили с миналото.

Да, войната отмива всичко. Но обществата трябва да измият самата война. Или поне да си признаят, че трябва много да се стараят. Да се ​​променят не само материално, но и морално. Това е най-трудният – и все още ненаучен – урок за Западните Балкани.

------------------------------------

*Сенада Кресо е изтъкната интелектуалка, литературна и конферентна преводачка от Босна и Херцеговина, акредитирана към Европейската комисия и Европейския парламент, работи с ООН, ОССЕ, Съвета на Европа, Световната банка, Трибунала в Хага и др. Бойко Василев я среща отново след три десетилетия в Сараево, където се връща по повод документалния си филм „Останалите. Снимки от една война“.