Дни преди 7 октомври 2023 г. светът на киното видя премиерата на филма „Голда“. Лентата разказва историята на Войната Йом Кипур през 1973 г. и се опитва да разкрие обстоятелствата около този трагичен за историята на Израел ден. Тези обстоятелства и до днес будят множество въпроси и са плод на спекулации и догадки, доколко и дали израелските разузнавателни служби и сили за сигурност са знаели и са били наясно с готвените от Египет и Сирия нападателни планове.

Сякаш в потвърждение на това, че историята има способността да се повтаря: отново на датата 7 октомври, но петдесет години по-късно Израел посрещна началото на Шабат в състояние на война, която мнозина описват като повторение на тази от Йом Кипур от 1973 г.

Отново на дневен ред са същите въпроси относно степента на отговорност на службите за сигурност, разузнавателната общност и армията. Израелското общество се намира в един от най-тежките си периоди, а дълбочината на травмата от загубата на толкова много жертви донякъде може да обясни и безпощадната тактика срещу „Хамас“ в Газа.

Дали и кога нов филм ще разкаже за допуснатите грешки и кой би изиграл в него главната роля от позицията на днешния ден, е много трудно да си представим, но едно е ясно – в масовото съзнание на Израел виновните за трагедията имат имена. В този списък името на министър-председателя Бенямин Нетаняху като че ли стои най-отгоре.

Войната между Израел и „Хамас“ за дълго, а може би и завинаги ще остави отпечатък не само в съзнанието на израелските граждани, но и върху палестинското население в Газа и на Западния бряг, което понася удари, които оставят трудно излечими белези. Това е реалност, която повдига редица въпроси за бъдещето на конфликта, който в пространството на международната дипломация е познат под името

Близкоизточен мирен процес

Намиращ се в застой през последните десет години, процесът започна през далечната 1993 г. Изправени пред неумолимия ход на войната в Газа, международната общност дължи известни отговори относно съдбата на конфликта между Израел и палестинците.

Под натиска на множество фактори през годините, за съжаление, този конфликт започна да изпада от международния дневен ред. Превърнал се вече в сякаш институционализирана криза, той вече не привличаше вниманието на световната общественост. Докато процесът, който трябваше да роди две държави, които да живеят рамо до рамо в условия на мирно съжителство, все повече губеше от своята жизнена сила, Близкият изток премина през поредица от социални и политически промени, които все повече затвърдиха впечатлението, че съдбата на палестинците е по-скоро елемент от идеологическия наратив, използван при удобен случай на международни форуми.

Арабската пролет, започнала в Тунис и последвана от войната в Сирия, измести фокуса на вниманието от палестинската проблематика. Това позволи на Израел да предприеме политика на решаване на възникващите проблеми в Палестина, като се придържа към стратегията „Разделяй и владей“. В резултат на нея Газа и Западният бряг бяха напълно разделени след идването на власт на „Хамас“ в Ивицата през 2006 г. Докато на Западния бряг на р. Йордан Израел систематично увеличаваше своето присъствие с бързостроящи се нови селища, то в Газа беше в сила пълна блокада, която съществуваше в изпълнение на въведените правила за достъп на хора и стоки, контролирани от израелската армия. За съществуването на Газа и населението, живеещо там, отговорността постепенно беше прехвърлена на международната общност в лицето на ООН. Този модел на управление на кризата – с уточнението, че Газа се намираше под пълния контрол на „Хамас“ – доведе след 2018 г. до сложна система на взаимодействие между Израел и неговите партньори, сред които Катар, Египет и ООН. Формулата, възприета тогава, предвиждаше враждуващите страни Израел и „Хамас“ да се съгласят формално на условията на постоянно примирие или латентен конфликт. От своя страна Израел и международните донори се ангажираха да осигуряват средства по различни проекти, а и с директни финансови постъпления да гарантират решението на палестинската групировка да не влиза в нов военен конфликт с Израел. Независимо от няколкото кратковременни фази на ескалация (подобно на тези от 2018 и 2021 г.) „Хамас“ по-скоро спази условията на неофициалното споразумение, постигнато с усилията на ООН и Египет.

Поведението на „Хамас“ през годините създаде усещането за предвидимост в тяхното намерение да не влизат в конфликт с Израел. То се затвърди и след отказа на движението да участва в конфликтите на „Ислямски джихад“ срещу израелската държава от 2022 и 2023 г. Привидно неутралната позиция на палестинското движение в Газа и изразеното ѝ нежелание да се въвлича във военни действия бяха достатъчен повод за израелската армия и сили за сигурност да предположат, че независимо от нарастващото напрежение по Западния бряг и въпреки увеличаващото се влияние на „Хамас“ в ключови градове като Дженин и Хеброн, лидерите на терористичната групировка няма да се решат на по-сериозни действия. Всичко това ясно се открояваше на фона на многобройните предупреждения, които достигаха до Израел посредством международните посредници. Съчетанието на обстоятелства в Газа – усложняващата се икономическа и социална криза, която след началото на войната в Украйна допълнително се задълбочи поради увеличените цени на зърното и хранителните продукти, както и рязко нарасналото напрежение по Западния бряг след идването на власт на управляващата коалиция в Израел – постепенно създаде усещането за задаваща се криза, която неминуемо ще се разрази. На 7 октомври тягостното предчувствие какво предстои да се случи получи своя отговор по възможно най-безпощадния начин и доведе до началото на войната за унищожението на „Хамас“. Дали с групировката наистина ще бъде приключено, е трудно да се отговори. Интензивността на военните действия в Газа вече нанася тежки поражения върху военната инфраструктура на движението. Немалка част от ръководството му вече се прости с живота си, което от своя страна увеличава значението на лидерите на „Хамас“ зад граница. Известно е обаче, че групировката имаше своята тежест в палестинското общество именно заради военния си потенциал, който след изминалите вече два месеца от началото на конфликта е далеч от оптималната си форма.

Съдбата на Газа

Дали и под каква форма ще продължи да съществува Ивицата, е онзи стратегически въпрос, който занимава съзнанието на международната общност и най-вече на основните партньори на Израел. САЩ, ООН и редица арабски държави, сред които и Саудитска Арабия, с основание търсят сполучливата формула, която би била приложима в една напълно унищожена от военните действия територия, населявана от над 2 млн. души.

Формално Газа е част от палестинската автономна власт, институт на властта в Палестина, съществуващ съгласно принципите на Споразумението между Израел и ООП (Организация за освобождение на Палестина) от 1993 г., подписано в Осло. След 2006 г. Газа се откъсна от тялото на легитимната палестинска власт в Рамала и под контрола на „Хамас“ пое по пътя, довел до събитията от 7 октомври тази година. Унищожаването на „Хамас“ няма да доведе до създаване на независима палестинска държава, а това все повече се превръща в sine qua non за множество от израелските партньори и съюзници и най-вече за онези, към които не само Израел, но и САЩ гледат като на потенциални източници на финансов ресурс за възстановяването на Газа. Държавите от Персийския залив начело със Саудитска Арабия вече заявиха, че без сценарий, който предвижда окончателен статут на независима палестинска държава или в крайна сметка на решение на конфликта, приемливо и за самите палестинци, Рияд няма да се реши да отпусне средства за възстановяването на последиците от войната. Ако това се случи, то може да се очаква, че и останалите арабски монархии в Залива също няма да се хвърлят презглава в начинанието Газа да бъде възстановена. След 2012 г. Катар инвестира, или по-скоро дари, над 1 млрд. долара, като резултатът от тях при създалите се обстоятелства вече е заличен.

Все повече гласове призовават за разумното обмисляне на вариант, при който Газа ще се върне под контрола на палестинската власт. Един напълно естествен процес и сценарий, срещу който обаче немалко представители на военното и политическото ръководство на Израел възразяват. Аргументите са, че властта в Рамала не е способна да установи и наложи контрола си над Газа: не само защото над 15 години упражнява само формално присъствие там, но и защото е в тежко икономическо състояние и се намира в задълбочаваща се криза на легитимност спрямо населението. Подобен довод би имал основание, ако Израел също в немалка степен не беше отговорен за отслабването на палестинската власт. С поредица от рестриктивни мерки в областта на финансите и сигурността и засилващ се натиск с контрол над все по-големи територии от Западния бряг израелската стратегия за ерозиране на властта на президента Махмуд Абас постигна очаквания резултат. Над 70% от палестинското население не припознава правителството в Рамала за легитимно. Поколението между 20 и 30 години никога не е участвало в демократични избори. Икономическата зависимост от Израел е над 90%, а успоредно с това пропагандата на „Хамас“ и „Ислямски джихад“ намира все повече адепти сред младите палестинци. Маргинализирането на големи части от населението създаде благоприятна почва за пропагандата на радикалните групировки като „Хамас“ и влиянието им се разшири на територии, доскоро недостъпни за тях. Бежанските лагери като този в Дженин придобиха славата на крепост на „Ислямски джихад“ на Западния бряг.

Друга не по-малко важна последица от войната, която следва да бъде взета под внимание, е ефектът, който конфликтът има в по-широк регионален план. Още в ранните часове на 8 октомври САЩ разположиха кораби от Средиземноморския си флот в близост до бреговете на Ливан. Без съмнение, това беше предупреждение към „Хизбула“, но и към Иран за намерението на Вашингтон на всяка цена да брани своя ключов съюзник в лицето на Израел, но и да не допусне войната в Газа да излезе извън пределите на Ивицата. Опасността „Хизбула“ да се намеси в конфликта беше реална, а преговорите, които екипът на ООН проведе в Бейрут с високопоставена делегация на Иран и „Хизбула“, не дадоха гаранции за намеренията на Техеран.

Икономическият аспект

Войната в Газа се случва в условията на драматично увеличаващ се спад в областта на земеделието в Близкия изток от 5,6% през 2022 г. до 2% през 2023 г. Дали тази негативна тенденция ще се задълбочи, зависи от продължителността на военните действия както в Газа, така и в Украйна. В сегашните условия на карта е поставено не само оцеляването на палестинското население, но и стабилността на управляващите режими в редица държави от Арабския изток.

Друг икономически фактор – туризмът, без съмнение ще понесе огромни щети. Ако през 2019 г. между 35% и 50% от приходите в региона бяха за сметка на услугите в сферата на туризма, то в момента се наблюдава значително свиване и това лесно може да се види по степента на заетост на хотелите. В Ливан той е 45% за текущата година. Основен фактор на нестабилност в региона е и неопределеността на траекторията на военните действия.

Посоченото напомня още веднъж, че войната с „Хамас“ не е и няма да остане единствено в парадигмата на хуманитарната криза. Войната наред с икономическите аспекти може да се превърне в регионален проблем, като има достатъчно основания да се безпокоим за това. Иран и неговите съюзници в Ливан, Сирия, Ирак и Йемен активизират своите действия. Впечатлението, че единствено хутите в Южен Йемен засега остават верни на каузата, е погрешно. Шиитските милиции в Ирак увеличават натиска върху американските сили в страната, което допълнително засилва напрежението върху и без това нестабилното правителство на Мохамед Шия ас Судани. В Сирия Израел действа по своя преценка и нанася удари върху позиции на Революционната гвардия на Иран и „Хизбула“.

На фона на всичко това реакцията на международната общност е некоординирана и по-скоро слаба. Основните фактори в Близкия изток, които са и част от на практика несъществуващия Квартет на международните посредници – ЕС, САЩ, ООН и Русия, заемат по-скоро различни позиции. Първоначалният шок от терористичното нападение срещу Израел постепенно отстъпва пред призивите войната в този мащаб да спре. Липсата на концепция или стратегия за поствоенния период обаче е все по-забележима, въпреки че се водят разговори в тази посока. Разговори без ясни рамки засега.

За разлика от случилото се през 1973 г. събитията в Близкия изток и Газа днес се разиграват на фона на друга мащабна война и този път в сърцето на Европа – тази между Украйна и Русия. Поредицата от конфликти с характеристиката на конвенционални войни засилва всеобщото усещане в обществото в Европа за глобална нестабилност и за отсъствие на политическо присъствие от страна на международните лидери. Това оставя впечатлението, че нормите на международното право и принципите на световния ред са отворени за интерпретация. Балансът, договорен след 1945 г., е на път да бъде предоговорен под натиска на обстоятелствата.