Желанието да погледнем в бъдещето е изконно човешко. Неслучайно във всички култури и религии виждането напред във времето, провиждането, е атрибут на Божественото. В нашия демитологизиран век ние не се опитваме да провидим, но все така се опитваме да предвидим и това се отразява на почти всички области на човешката дейност – от предприемачеството, търговията и личния ни бизнес план до военното дело и голямата политика. Ние наричаме тези опити по различни начини според обекта и ситуацията за предвиждане, но обикновено сме склонни да ги определим като прогноза. Тя от своя страна се състои в това да отчетем и разберем основните тенденции в процеса, който разглеждаме, и да предположим как те ще предопределят развитието му. Когато говорим за политически, икономически и социални процеси, обикновено има три фактора, които пречат и евентуално провалят точността на прогнозата – време, хора и онова, което Макиавели нарича „50-те процента на Фортуна“. Времето не е универсална величина, то зависи освен от отдалечеността на сегашния момент, но и от наситеността с тенденции и събития на процеса, който се опитваме да предвидим. Едно е да се опитваш да прогнозираш развитието на международните отношения в Атлантическия ареал за следващите 5 години през лятото на 1921-ва, а съвсем друго, ако правиш същото през лятото на 1941 г. Непредвидимата реакцията на отделния човек и на групата при внезапен и силен натиск, усетен като опасност, предопределя несигурността на многобройните модели на поведение, било социологически или психологически, през годините. При поредни парламентарни избори в Германия през 1929 г. известен френски наблюдател на немския политически процес отбелязва съвсем точно спрямо данните, с които разполага, че „колкото до малката формация на Хитлер, тя не разполага нито с ресурса, нито със структурите, нито с електоралния резерв, който би ѝ позволил да се доближи в обозримо бъдеще до върховната власт в държавата“. Само 4 години по-късно Хитлер идва на власт. Когато изброява в полза на „Владетелят“ всички умения и инструменти в овладяването и удържането на властта, флорентинският мислител Николо Макиавели не забравя да уточни, че всичко това е само половината уравнение, като другата половина принадлежи на Фортуна.

Това въведение е нужно и за да избегна подозрението, че се опитвам да правя прогноза. В тези наситени със събития години такава ще доведе до основателното съмнение, че се опитвам да гадателствам. Предлагам игра на констатация и въпроси, която да обобщи важното до 2023-та и да ни позволи игрова проекция за следващата година.

Войната за нашия век

Нашата цивилизация безспорно е изложена на поредица от кризи, които преливат една в друга. Може смело да започнем с финансовата криза от 2008 г., съпътствана от войната на Путин срещу Грузия, последвана от дълговата криза в еврозоната от 2010-а, инвазията на Москва в Украйна от 2014-та, предшествана от Сирийската гражданска война, която от своя страна позволява светкавичното превземане от „Ислямска държава“ на почти целия онзи Плодороден полумесец, в който е зачената цивилизацията ни. Изброявам нарочно в едно изречение, за да предам усещането за огърлица от кризи, която ще продължа с имиграционната вълна, заляла Европа през 2015-а, атентатите от тази и следващите 2 години, санитарната криза 2019–2021 г., пълномащабната война на Кремъл срещу Украйна от 2022-ра и бруталните терористични атаки на „Хамас“ в Израел от 7 октомври т.г., сложили начало на поредната война в Близкия изток. Всички тези кризи с изключение на финансовите плюс перманентното предизвикателство, което представлява от 2010 г. насам комунистически Китай под управлението на Си Дзинпин, са част от една мегакриза, която бихме могли да наречем „Войната за нашия век“, или „Битката за Европа“.

Като всяка друга голяма предишна цивилизация и нашата има избора между състоял се или несъстоял се „империум“. Класическата гръцка цивилизация е пример за несъстоял се „империум“, който е бил на ръба да се случи след победата над Персия. Първият Делоски съюз е въплъщението на опита за трайно единство, провалено от ревността на Спарта и Коринт към Атина. Пример за състоял се „империум“ е Римската империя, в която цивилизацията е подплатена с обща политическа власт, право и военна мощ. Мирът и върхът на разцвета на класическата гръцка цивилизация продължава 50 години, а на Римската империя – 350.

Нашата цивилизация днес е на кръстопът между двата варианта, или по-скоро е на половина във всеки от тях. След 1865 г. всички световни процеси, събития и явления без изключение са родени и се развиват в рамките на един и същ световен цивилизационен модел – глобалното превъплъщение на европейската цивилизация. Днес, където и да сте и които и да сте, вие живеете без възможност за избор, в конструкта на националната държава с основните ѝ атрибути. Всяка цивилизация в човешката история е универсална по размах и в същността си дотогава, докато не се сблъска географски и физически с друга цивилизация. След средата на XIX век нашата просто няма с кого да се сблъска.

„Битката за Европа“

Като всяка друга цивилизация обаче и при нея има център и периферия. Заплахите идват от периферията като предизвикателство към центъра. Центърът е това, което условно наричаме западна цивилизация. Ако и да е ситуиран предимно от двете страни на Северния Атлантически океан, той включва в себе си и Япония, Индия, Океания, Латинска Америка, Южна Африка, Южна Корея, Тайван и др. Той обединява обществата, които са едновременно с икономически модел, базиран на частната собственост; правосъдие, основано на върховенството на правото като определящ принцип; ценностна система, обусловена от европейското просвещенско възприятие за правата на човека; представителна демокрация като форма на управление. Когато твърдим, че днес се намираме на кръстопът между състоялия се и несъстоялия се „империум“, имаме предвид двете сърца на така описания център. Те несъмнено са САЩ и Европейският съюз. Докато западното „сърце“ с 200-годишната си, изпълнена с перипетии история, е съумяло да се утвърди като неделимо цяло, въоръжено днес с най-могъщата и голяма професионална армия в света и с боен флот, равен на следващите 4 след него, взети заедно, то Европейският съюз има само зачатък на собствена външна политика и до вчера разчиташе изцяло и с безразсъдно спокойствие да бъде винаги пазен от големия партньор отвъд океана. От друга страна, европейското сърце на цивилизацията е изключително силно икономически и финансово, много богато и социално успешно. За да се върнем към предишното сравнение, ЕС напомня началото на Делоския съюз, а САЩ на Римската империя. Неслучайно с изключение на пандемията и на двете финансови кризи „огърлицата“ от кризи през последните 15 години се затваря около Европа. В това състояние Европа изглежда като богата, тлъста плячка за разделяне на лидерите от периферията като Си Дзинпин, Путин, Асад, Ердоган, онези от „Ислямска държава“ и др. Веднъж разделена и погълната, тя би била идеална стартова площадка за разрушаването на оставащото от цивилизацията ни. Вероятно с изключение на китаеца никой от другите няма идеята и способността да си представи нов строеж на мястото на цялата цивилизация. Тези хора имат манталитета и светоусещането на улични бандити от предградията, рефлексите им ги водят към търсенето на всяко слабо място, което виждат в набелязаната цел, и максимално възползване от него. Това обяснява синхронизираните им и допълващи се действия на европейския и средиземноморския театър.

По отношение на Европа и нейната сигурност 2023 г. е продължение и развитие на предишните 15. Основно слабо място за тираните, които ни предизвикват, са самата демокрация и изборите, които я изграждат. Друго слабо място – този път обективно и безспорно, е липсата на обща европейска външна политика и самостоятелна отбрана. Оттам и смъртоносната игра, в която сме въвлечени от тези разрушителни актьори и през тази година, е по същество същата от миналите години с очакванo повторение през следващата – игра на войни и избори.

Равносметката

Добрата новина за нашия европейски дом е, че ние сме отново и отново в същата ситуация на сблъсък, защото се справихме успешно предишните пъти. Като Европейски съюз ние удържахме на повтарящите се удари, неочаквано добре за нас самите. Не потънахме в хаос и безумие при потопа от милион бежанци, предизвикан от действията на Путин и Асад в Сирия. Излязохме от пандемията с невероятна дисциплина на мерките и ваксинирането и бяхме по-добри от всички, включително от „партньора отвъд океана“. Гърция не повлече Съюза в крушение на еврото, а беше спасена с усилията на всички европейци и тази година е сред най-успешните икономики в Европа. Брекзит не предизвика крушението на общността, а я консолидира и послужи като ваксина за други желания за екзит. Войната на Путин в Украйна не раздели, както той се надяваше, а сплоти европейското обществено мнение в защита на нападнатата страна. Отминаващата година е добра за равносметка, защото имаме някои от отговорите на игровите въпроси от последните 15 години и те са положителни за нашата цивилизация. Днес говорим за влизането на България и Румъния в Шенген, а не за края на Европа с общи граници. Обсъждаме приемането от двете страни на еврото, а не неизбежния крах на общата валута. Водим дебат за приемането на Западните Балкани в лоното на европейското политическо и икономическо единство, а не за наближаващия разпад на Съюза.

Можем, разбира се, заедно с песимиста да видим чашата и като наполовина празна. Въпреки ужасяващата кървава война на границата му ЕС не започна светкавично да гради обща армия, която да се стреми да бъде един ден съпоставима с американската, а продължава да разчита изключително на Вашингтон за своята защита. Последното при все урока, който получи при мандата на Доналд Тръмп като президент и при възможността този американски избор да се повтори... При желанието ни да помогнем на украинците в битката им на живот и смърт установихме, че не разполагаме с поточните линии, за да направим това. И през двете години на войната досега – очевидно нямаме готовност и желание да пригодим огромната ни индустрия така, че да спасим един европейски народ и да подготвим самите себе си за най-лошия вариант.

Колкото войната в Украйна се оказа обединяваща за огромното мнозинство сред европейските народи и политици, толкова новата война в Близкия изток е разделяща по линията ляво-дясно в почти цяла Европа. Нямаме общ глас, който да тръби истината срещу лъжите на Кремъл и онези на всякаква друга крайно лява или крайно дясна пропаганда. Напук на нашия песимист и неговата чаша можем да кажем, че както единствените европейски избори след Брекзит, така и в огромната си част националните избори в страните членки не оправдаха по никакъв начин въжделенията и инвестициите на Путин и неговата банда.

Обещах да не правя прогноза за следващата година. Затова поемам риска от един облог по отношение играта на войни и избори, която се опитвам да обрисувам. При все че не забравям онези 50 процента на Макиавели, на база видяното през последните години бих се обзаложил, че на европейските избори догодина няма да пробие решаващо никаква „антиевропейска революция“, както и че няма да видим никакъв оранжев перчем повече в Белия дом при „партньора отвъд океана“ (особено след неизбледняващия спомен за „бизона“, нахлул на Капитолия. Дотук с облозите. За войните бих се доверил единствено на Фортуна и на добрата звезда на човечеството.