След шест месеца война в Ивицата Газа нивото на напрежение все така остава високо, а с него остава и усещането за непредвидимост. Кризата следва своя логика и ход, които малцина долавят, и то все по-трудно. Все повече – основно на интуитивно ниво – става ясно, че се намираме в спирала на въвличаща и неконтролируема ескалация. В условията на функционално затруднена система на международните отношения, чието олицетворение са международните институции като Съвета за сигурност на ООН, немалко виждат удобна възможност да постигнат задачи и цели на гърба на свои свободни интерпретации на международния правов ред. Дипломацията и отношенията между страните обаче не са джазова композиция и ако не си наистина способен, свободната интерпретация превръща кризите в кресчендо и хаотичен набор от звуци. Случващото се на полето на Близкия изток не звучи като мелодия.

Хуманитарната криза в Газа

Войната в Газа изведе на преден план редица недостатъци на международната общност и учудващата ѝ неспособност да действа бързо и адекватно в подобна бързоразвиваща се криза. Ако първите часове на 7 октомври 2023 г. преминаха в състояние на ужас от кадрите от нападението на „Хамас“, а в очите на зрителите завинаги останаха кадрите от ужасените лица на отвлечените цивилни граждани, то шест месеца по-късно към впечатленията се добавят и последиците от военната кампания. Над 32 хиляди убити, приблизително 70 хиляди ранени. Идните седмици с покачването на температурите в Израел броят на жертвите ще се повиши значително. Разпространението на болести и зарази при несъществуващи хигиенни условия, както и фаталните случаи от нелекувани травми и хронични заболявания, ще се добавят към числото на онези, които ще умрат от недохранване. Заради обстоятелствата в Газа и начина на водене на военните действия призивите за смяна на подхода, или по-скоро за връщане към традиционните правила за действие в подобни кризи, се засилват.

На фона на всичко това се откроява един тревожен извод. В продължение на години, но особено след 2018 г., с постигането на споразумението за примирие между Израел и Хамас, гарантирано финансово от Катар с участието на Египет и ООН, се създаде впечатлението за контролиран конфликт, при който правилата се задават в Израел, докато палестинската страна е по-скоро в подчинено положение. Тази теза беше основна опорна точка за много представители на политическите и военните кръгове в Израел и е в основата на политиката на Бенямин Нетаняху спрямо Газа. Първите съмнения, доколко крехкият баланс между Израел и Хамас ще остане непокътнат, се появиха още през 2021 г., когато през месец май в продължение на единадесет дни ескалацията между страните почти достигна размера на открита война. Тогава с посредническата роля на ООН и Египет страните в конфликта се върнаха към принципите на примирието от 2018 г. Всичко това обаче имаше временен характер. От 2022 г. насам множество сведения сочеха промяна в настроенията в ръководството на „Хамас“ в Газа и засилени оперативни контакти с основните съюзници на организацията в региона - Иран и „Хизбула“. Случилото се в началото на октомври 2023 г., за съжаление, доказа, че предупрежденията са били основателни. Тезата за единен фронт на силите на ислямската съпротива под някаква форма беше доказана, макар че очевидно ключов играч като „Хизбула“ има своя интерпретация за ролята си във войната.

Пропорциите на хуманитарната криза е в размери, които почти нямат аналог. На практика още на 8 октомври стана ясно, че за Газа не съществува план Б.

В момента кризата не се управлява, на нея се реагира по-скоро спонтанно, като основните участници в действията сякаш догонват събитията. Задължителните предпоставки за действие в подобна ситуация, например осигуряването на каналите за доставки в т.нар. зони за сигурност, за да се придвижат храна, медикаменти и санитарни материали за болниците, се случва в условия, които вече струваха живота на над 202-ма международни служители. Убийството на седмината активисти на WCK (благотворителната организация за хранителна помощ World Central Kitchen) не е първият подобен случай, в който загиват хора поради лоша комуникация между международните организации и армията на Израел.

Конвоите на ООН станаха жертва на множество инциденти, 179 служители на Организацията загинаха, а перспективата за намаляване на риска засега остава в полето на пожеланията. Изненадата от агресивните действия на „Хамас“ на практика разкри и отсъствието на ефективен план на израелската армия за водене на военни действия в Газа от подобен мащаб. Станахме свидетели на скорострелна операция, от която на практика 80% от Газа вече не съществува. Използването на военното превъзходство на израелската армия в пропорции, които далеч надхвърлят очакванията, карат мнозина да обвиняват Израел в политика на „колективно наказание“, прилагана срещу палестинското население.

Основните заети с помощта за Газа – ООН, САЩ, ОАЕ и Египет – извършват доставките си по пътя от Египет (до 90%) и ГКПП Рафах, а други 10 % остават за т.нар. Йордански маршрут през границата с Израел. Неотдавна международните партньори решиха, че доставки на помощи по въздуха също могат да се извършват пълноценно, но този подход показа, че няма нужната ефективност.

Видим напредък в усилията за спасяване на населението в Газа се забелязва в последните дни след убийството на седемте представители на WCK. Под засилващия се натиск на международната общност, и най-вече на САЩ, Израел обяви мерки за отваряне на нови пунктове с Газа и позволи внасяне на помощ през Ашдод. Стремежът е не само да се доставя, колкото е необходимо, където е необходимо, но и да се демонетизира хуманитарната помощ като фактор за сериозно напрежение в Газа. Всичко това се случва, за съжаление, под натиск, а не е плод на обстоятелства, произтичащи от преговори.

В търсене на алтернативи през последните няколко месеца САЩ и ОАЕ с подкрепата на Кипър и с участието на Израел предложиха и пристъпиха към изпълнението на амбициозен проект, който предвижда строеж на плаващо понтонно пристанище до бреговете на Газа. То има задачата да осигури алтернативен маршрут за доставките за Ивицата, като по този начин не се разчита на израелското пристанище в Ашдод. Цели се и да се намали зависимостта от Египет по маршрута Ал Ариш – Рафах. Проектът е на стойност над 200 млн. долара и ще бъде финансиран основно от ОАЕ и Катар. Въпреки всички забележки по отношение на неговото изпълнение и механизъм за функциониране той получи одобрението на Белия дом и ще бъде осъществен с подкрепата на американската армия. Впоследствие ще бъде даден в ръцете на частната компания „Фогбоу“.

Понтонното пристанище се сблъсква с един основен проблем. Благотворителните доставки в Газа – територия, в която помощта е силно монетизирана и е разменна монета между враждуващи кланове и военни фракции, не може да се осъществи, ако в самата Ивица няма установен властови център, който да е в състояние да упражнява контрол. Този проблем по същество засяга самото бъдеще на Газа като част от Палестинската автономия или като обект на пореден опит за нейното отделяне в самостоятелна контролирана територия.

Газа след войната?

Въпросът за това по какъв начин ще изглежда Газа след войната и ще бъде ли върната като интегрирана част в състава на Палестинската автономна власт, така както това е описано в споразуменията от Осло, остава открит. Точно тридесет години след Осло на практика самата тема за независима палестинска държава като че ли не стои на дневен ред. Под натиска на политическите обстоятелства и безспорно заради вината, която носи правителството на Бенямин Нетаняху, за да се стигне до 7 октомври, израелските управляващи не желаят да обсъждат в детайли бъдещето на Газа. Известно е на какво те няма да се съгласят – присъствието на „Хамас“ в Ивицата. В същото време обаче Нетаняху и неговата коалиция не са склонни да приемат и палестинската власт да се завърне на власт в анклава под предлог, че тя няма възможност да гарантира сигурността на Израел и да предотврати възраждане на палестинския тероризъм.

Пред липсата на алтернативи и възможни сценарии отправна точка за решение на конфликта между Израел и Палестина би следвало да бъде завръщането към принципите на установения ред в Осло. Търсенето на паралелни решения – като това да се разчита на властови формат, съставен от племенни и кланови обединения или да се търси помощта на външни, арабски сили, които да се грижат за Газа, нямат основание да успеят. Решение за местно самоуправление е изпитана рецепта за гражданска война по примера на Сирия, Ирак или Афганистан. Тя обаче не работи, ако инициативата за самоуправление е наложена отвън. Арестът на членове на палестинските сили за сигурност на 19 март в Газа, които се опитаха да влязат, конвоирайки камиони от Египет с хуманитарна помощ, и които бяха обвинени от „Хамас“ в колаборация с Израел, красноречиво показа, че независимо от анализа и преценката за събитията в Ивицата, на място текат процеси, в които палестинската групировка и нейните съюзници са все още решаващ фактор. Концептуалната идея за арабски миротворчески сили и временна администрация също изисква немалко дипломатическа воля и едва ли ще мине с единодушното одобрение на международната общност. Подобен сценарий на практика слага край на принципа за две държави. Колкото и слаба да е палестинската власт, тя трябва да носи отговорността за бъдещето на своята територия и народ. Международната помощ в такъв случай е задължителна. Вариантът, при който квази местна власт се организира за сметка и на фактори, подобни на Мухаммад Дахлан (една от най-влиятелните палестински политически фигури, от години пребивава в ОАЕ), също напомня сценарий от Ирак след 2003 г., в който намиращи се в политическо изгнание местни лидери не успяха в опита си чрез свои представители да наложат влиянието си.

Допълнителен немаловажен аспект, който касае бъдещето на Газа, е все по-открояващият се дебат за реконструкцията на Ивицата. Потенциалната възможност тя да се превърне в най-голямата строителна площадка в света, чиято цена за възстановяване по много предварителни данни ще варира от 40 до 60 млрд. долара, в значителна степен обяснява някои стъпки на ключовите държави, заети с кризата.

Работят ли преговорите?

След успешната първа размяна, която се случи през ноември 2023 г., в ръцете на „Хамас“ остават над 130 цивилни и военни израелци. През последните месеци разговорите се водят основно под егидата на директора на ЦРУ Уилям Бърнс с ролята на посредници на Катар и Египет. След няколко варианта на споразумение за момента исканията на „Хамас“ не съвпадат с очакванията и реалностите на бойното поле. Израел няма да се съгласи на онова, което лидерите на групировката поставят като условия, за да бъдат освободени заложници. Затлачването на преговорите отвъд шестте месеца от началото на войната създава все по-тягостно впечатление, че роля започват да играят нови обстоятелства. Сред тях са преди всичко засилващите се опасения за разрастваща се регионална нестабилност.

Успех под някаква форма в преговорите за заложниците ще бъде повратна точка и за развитието на конфликта, и за отношението в самия Израел и неговото общество. Ако в момента едва след драматичния инцидент с убийството на международните хуманитарни работници и разрастващата се човешка трагедия Израел се съгласи на някакви компромиси, и то само заради натиска на САЩ, то при успех на операцията по връщане на заложниците интензитетът на военните действия рязко ще намалее и ще започнат същинските усилия за спасяване на цивилното население отвъд заплахата това да става под прицела на оръжията. Основният страх в Израел днес е дали всъщност ще се стигне до момента, в който отвлечените останали живи и телата на загиналите ще се върнат на родна земя преди политическото ръководство на държавата да се поддаде на международния натиск да спре войната. В тази надпревара с времето Израел преследва две цели – или по пътя на преговорите да получи своите граждани, или чрез специална операция да неутрализира лидерите на „Хамас“ в Газа, от които зависи дали ще има сделка. Убийството на Маруан Иса, втория човек във военното крило на „Хамас“, трябва да бъде последвано от неутрализирането на самия лидер на „Хамас“ в Газа Яхия Синуар, неговия брат – Мухамад, и Мухаммад Деиф, първия човек в Ал Касам. Ако това се случи, сценарият на преговорите и опитите за сделка значително ще се променят.

Регионална (не)стабилност?

От началото на войната до момента усилията за неутрализиране войната в Газа да послужи като катализатор за по-широк регионален конфликт не са спирали. Ако Катар и Египет заедно със САЩ са в центъра на преговорите между „Хамас“ и Израел за заложниците, то в тясно сътрудничество с Вашингтон ООН работи, за да гарантира, че основните страни в един потенциален конфликт имат канал на комуникация. Разговорите в основните столици в Близкия изток се случват с необходимия интензитет, а фактори, като „Хизбула“ все още разчитат на гаранциите за „отворени врати“, давани от ООН.

Независимо от усилията случаите на ескалация не затихват. Убийството на Салах ал Арури на 2 януари показа, че Израел изпълнява обещанието си да проследи и накаже всеки, който по някакъв начин е замесен в атаката от 7 октомври. Ал Арури беше основното лице за контакт на „Хамас“ с Иран и неговата загуба, както и тази на ключови ирански офицери при удара срещу иранското консулство в Дамаск, нанесе немалка тактическа щета на „Хамас“, но преди всичко на Иран и „Хизбула“.

Наред с тези събития, които някой ден ще станат обект на разкази във филмовите картини на Холивуд, напрежението сред мюсюлманското общество в Близкия изток нараства. Почти като в сюрреалистична картина в нощта на 12 април Израел като на сън наблюдаваше приближаването на няколко десетки ирански дрона и траекторията на ракети, изстреляни от Техеран. Предположението, че Иран ще отговори, „но не сега“, по думите на високопоставен руски представител само два дни преди това по време на преговори в Москва, се оказа и вярно, и недотам. Техеран удържа на обещанието си да отговори за атаката срещу мисията в Дамаск, а отвъд анализа на самото събитие, който запълни медиите още в нощта на атаката, едно стана ясно – Израел не е в състояние да се справи с подобна атака. „Представете си, ако 20% от изстреляните дронове и ракети бяха поразили цели в Израел?“, запита представител на западните специални служби. Израел наред с многото теми на дневния ред, засягащи националната сигурност и бъдещето на страната, разбра по безкомпромисен начин едно – без стратегическата подкрепа на САЩ страната би била в съвсем различно положение. Представата на политическия и военния елит в Израел относно тяхната политическа и военна сила следва да се преосмисли, а проекцията за велика сила дори в регионален аспект бе силно подкопано. Докато събитията от изток и север за часове отнеха вниманието на обществения интерес, войната в Газа не спря и по време на свещения месец Рамадан, чийто край дойде незабележимо.

Дали те са достатъчни?

Ако съдим по успеха на преговорите с „Хамас“, основните посредници нямат особени поводи за гордост. От ООН със сигурност може да се желае повече от това да бъде доставчик на хуманитарна помощ и грижа за световния климат. Усилията на отделни хора и екипи в регионален план създават добро впечатление, но не спомагат да се поддържа надеждата силна. В ЕС състоянието на преход преди изборите за Европейски парламент чертае линията на поведение. До момента с изключение на изявленията на Върховния представител Жозеп Борел Брюксел е по-скоро в ролята на наблюдател от първия ред. И основен донор за палестинската власт, но без право на глас, докато всички очакват реформи във властта. Кипър, споменат по-горе, предприе стъпки за създаване на морския коридор, чиято интегрална част е проектът за временно пристанище. Вместо идеята да бъде поставена на обсъждане в контекста на аргументите за това дали е работещо решение, ЕС прегърна предложението като добра алтернатива и се върна в своето ежедневие, разкъсвано от вътрешноевропейските проблеми и войната в Украйна.

На фона на всичко описано разговорът за преминатите червени линии е все по-актуален. Важно е да се приеме фактът, че те са прекрачени. Сега остава да започне диалог дали отвъд тях има перспектива, или оставаме с неприятното усещане, че в условията на липса на политическо лидерство сме все така в състояние на свободно падане.