Монте Карло, Монте Карло…Няма „Надежда”

Когато за първи път видях възрастните жени, които мъкнеха огромни куфари на колелца в Борисовата градина, не им обърнах внимание. Бяха добре облечени, даже добре изглеждащи за годините си. На едната от тях куфарът имаше лепенки от Монте Карло и Ница. Помислих си първосигнално, че не искат да плащат 10 лева за такси до летището и влачат куфарите си до подлеза за метрото на Орлов мост.
Вчера обаче поседнах на връщане от работа на пейка до езерото с лилиите. На съседната седяха две познати жени, а до тях паркирани два огромни куфара. Единият с лепенките на Монте Карло и Ница. Тогава нещо ми просветна. Чакай сега, тази жена нали онзи ден го влачеше. Нали щеше да пътува…Или поне така си мислех.
В този момент двете жени станаха и дръпнаха куфарите. Чух звук. На бутилки. Празни. Познавам този звук, с годините мога добре да различа дрънченето на пълни от празни.
И прозрях какво се случва.
В Борисовата градина си дават уникална среща две поколения. Учениците, които пият по цял ден там бира и културно хвърлят бутилките в кошчетата за боклук. И старите жени, които си допълват мизерните пенсии пак там.  Прибират бутилките на учениците и ги връщат в магазина. Те най-много обичат новата бира „Ретро” – твърда цена 10 стотинки за бутилка. А най-много жените с куфарите мразят новите пластмасови контейнери за разделно събиране на боклука. Там бутилките си заминават безвъзвратно, отворът е много малък и унижението да ги измъкнеш оттам – голямо. От малките кошчета е лесно. Едно бързо оглеждане, бръкване вътре и хоп – в куфара. Никой нищо не е видял.
А куфарът е видял две и двеста. Монте Карло, Ница – тъмно червен, кожен Samsonite, пътувал е къде ли не. Носили са го стюарди, возили са го в боинги. Сега го влачат пълен с празни бутилки.
Жените огледаха кошчетата около езерото с лилиите, обраха каквото са успели да изпият младите, и тръгнаха надолу към детската площадка. Там има много майки. И те обичат да пият бира. Докато влачеха куфарите си натам, на същата пейка поседна друга възрастна жена. Тя нямаше голям куфар на колелца. Носеше на гърба си раница. Не идваше от Витоша. И в нейната раница подрънкваха празни бутилки. Само че беше позакъсняла. Лошата новина е, че куфарът „Монте Карло” вече беше обрал съдържанието на кошчетата наоколо. Добрата – че няма да се наложи да чака дълго – на младото поколение може да се разчита. До половин час ще напълни кошчетата с празни бутилки.
Лесно се разказват истинските истории. За новия бизнес на пенсионерите, за срещата на поколенията в Борисовата градина ще се пише тепърва. След като се поогледах внимателно видях, че поне двайсет възрастни българи живеят, събирайки празни бирени бутилки тука. Не се чудете, когато виждате сутрин празните кошчета – това не е дело на  работещите в парка. За това са се погрижили тези, които трябва да оцелеят с мизерната си пенсия. И пътуват – от „Надежда”, от „Люлин”, от „Обеля” до „Орлов мост”. Нещо като от Монте Карло до Ница.
На път към подлеза на „Светослав Тертер” по традиция посядам. И виждам отсреща пенсионер, който доволно пие бира. Най-после, казвам си, един възрастен мъж, който идва за удоволствие в парка. И после мяркам торбата до него, пълна с празни бутилки. Дано поне си е купил бира с тях. Дано не допива остатъци.
Монте Карло, Монте Карло…Няма „Надежда”.