Българската длан

Земя като една човешка длан. И по-голямо сравнение от това не ми е нужно.

Ако се опитаме да прескочим красотата на поезията и погледнем буквално, ще открием и друг аспект от гениалното прозрение на Георги Джагаров. Дланта е по-важна за общуването отколкото устата и очите взети заедно. С длан се ръкуваш, с нея помахваш, с нея галиш, удряш, пишеш...

През призмата на горното сравнение - дланта, наречена България, общува със света.

Нека си го представим заедно.

Изпънете длан. Която и да е от двете. Погледнете палеца си. Според хиромантията той изразява силата на волята. Палецът е независим от останалите пръсти и това го прави важен. Движението му в комуникацията е от изключително значение. Колкото по-сигурно е то, толкова по-правилно те разбират околните. Ако вдигнеш палеца нагоре, това е ясен сигнал, че всичко е ОК. Ако го обърнеш надолу – точно обратното. Българската длан върти прекалено рязко този пръст. Сблъсквал съм се с искреното учудване от страна на чужденци, които се опитват да разберат как така е възможно българите да

посрещнат като Спасител един управляващ политик  и само месеци по-късно да му обърнат палеца рязко надолу. По същия начин българският палец за секунди си сменя позицията относно приемането на европейските норми, като тази за пушенето на обществени места, например. Нестабилността на волята е опасна за здравето на общуването. Светът гледа мятащия се български палец и се чуди как да вярва на нашата поговорка „Три пъти мери, един път режи”. Склонни сме да вземаме решение прекалено бързо, след което да се откажем от него също толкова бързо. Така често действа българският палец и в бизнеса. Каним чуждите инвеститори и посрещаме парите им по нашенски, с хляб и сол. И съвсем скоро почваме да посипваме същата тази сол върху техните или нашите глави, защото или не сме ги разбрали правилно, или сме им дали повече отколкото дори са поискали. Припряността на този български палец показва сприхавост, която не се цени в улегналия свят.

Но да оставим на мира този пръст и да погледнем нататък. Все още ли е опъната дланта ви? Да видим показалеца. Той изразява

властта и амбициите. Това е пръстът със самочувстието. В българската длан показалецът най-често е използван за посочване. Да сочиш с пръст е упражнение, необяснимо за префинения свят. Ние, обаче, не изпитваме никаква свенливост в това отношение. Когато се появи проблем, за българската длан е най-важно да посочи виновник. Намери ли се той, клеймото с обвинението се поставя мълниесно, максимално категорично и на всеослушание. На пръв поглед това звучи като да има прозрачност и бързи процедури, но реалността е друга. Дори и посочен, виновникът рядко получава присъда. Ако пък това стане, проблемът се счита за решен и раната бива затворена също толкова мълниеносно, колкото е била отворена. Така остават скрити по-дълбоките фактори, довели до фактическото престъпление на онази посочена с пръст личност. Подобно повърхностно отношение към решаването на националните проблеми е все едно да

замиташ боклука под мебелите и после да се чудиш откъде непрекъснато излиза мръсотия... Това е необяснимо за подредените държави, към чието внимание се стремим. Например, в една японска компания за производство на автомобили има правила с ред въпроси, които трябва да бъдат поставяни при провинение на даден служител. Така от наглед елементарен производствен гаф с помощта на едно досадно „Защо” се стига до по-сериозните организационни проблеми, които лавинообразно са довели до конкретната човешка грешка.

България като една човешка длан. Нататък по дланта ви. Виждате по средата най-дългия пръст. Хиромантията го определя за символ на човешката идентичност, свързан с най-важните за нас неща от материалния свят. За съжаление средният пръст в българската длан най-често остава смело издаден над присвитите два в съседство.

Вулгарността трудно се приема в съвременното общуване. Но ние продължаваме да намираме за забавно, че ни разпознават по целия свят по начина, по който изразяваме негативните си емоции. Тъжно е, че един псуващ на майка футболист от близкото минало е станал етикет за българщината. Но още по-тъжно е, че рисуващият фалоси по тоалетните българин започна да пътува по света и създаде интересна екзотична представа за нацията ни. Ако пак се върнем на хиромантията и средния пръст – явно фалосът е важен за българската идентичност. Нищо ново. Но докато древните египтяни, например, са го използвали за изразяване на плодовитостта и могъществото на рода си, то ние го ползваме, за да обругаем рода си.
До средния пръст се намира безименният. Това е пръстът на творчеството. Каква ирония на съдбата, нали? Точно този пръст си няма име. Точно като

липсата на идентичност на българското творчество. Оставихме го в прахта на потъпканата от непохватни научни нозе българска история, забутахме го в приличащи на мазета етнографски музеи, изтипосахме го непохватно в зле изглеждащи рекламни брошури, пръснати тук-там из света. А когато този свят някак си, въпреки всичките ни опити да го скрием, успее да види народното ни творчество, цъка с език и се диви на това изчезнало изкуство. В същото време ние заливаме гостите си с помията на безименни творци, правещи халтура на цената на културната ни гибел. Без особени трудности чалгата си присвои името фолклор. И когато известният актьор и пътешестеник Майкъл Палин представи България с интервю на Азис ние измърморихме под носа си, че това не е единственото, което ни представя пред света... Да, Азис не е единственото. Има и Глория, Ивана, Камелия, Преслава...

Знам какво искате да ми кажете. Има и стойностно съвременно българско изкуство. Има. И това, че то проси пари не е толкова срамно. Срамно е, че

проси внимание. При това нашето собствено внимание, а какво да кажем за световното. В същото време извратеното ни, надрусано с криворазбрана свобода медийно пространство, превръща в интернационални герои Човек-глас, който пее фалшиво, стряскаща жена, която измисля нов език, наречен Кен Лий и дори един екземпляр, който твърди, че от икебаната дървесата ги боли. Благодарение на интернет тези култови герои за кратко засенчват по известност дори Бербатов. Представете си само. Безименен скандинавски бизнесмен гледа в Youtube това българско изкуство. И се усмихва. След което си буква полет за Гърция...

Накрая остава най-малкото пръстче. Кутрето. Съдбата му е да се намира на противоположната страна на най-независимия пръст, палеца. Именно затова кутрето символизира

нашата зависимост – връзката ни с останалите. Мисля си, че най-малкият пръст е най-важният в българската длан. В общуването със света сме свикнали да изтъкваме комплекса си за малоценност. Прекалено малки сме били. Хайде да си сложим ръка на сърцето и да си признаем – това не е ли извинение? Нима Австрия е голяма длан? Или пък Швейцария? Когато става дума за поведение на една държава размерът не винаги има значение... Нашият проблем е, че векове наред не можем да приемем факта, че сме станали малки. Живеем с някакво измамно усещане за огромна българска шир. Пеем за нея, пишем за нея. Самочувствието ни, многократно по-голямо от квадратурата ни, е в тотален дисбаланс с поведението ни на комплексиран новак на световната карта. Вместо да се доказваме с минало могъщество, по-добре да влезем в ролята на съвременно малко бижу. Тогава Европа би ни носила с удоволствие на ревера си, колкото и скъпо да й излизаме.  

Земя като една човешка длан. За добро или зло, столетия наред българската длан е била предизвиквана от света да се свива главно в юмрук. Нужни са поколения, за да се научим да я държим спокойно изпъната напред. Но и това ще стане.

Радослав Бимбалов, за списание „Мениджър”