Протекционизмът на Тръмп - цената, която трябва да се плати за една незавършила криза

Както през 30-те години на 20-и век популизмът и протекционизмът печелят терен. Техният възход обаче този път е много по-бавен. Защото управляваме по-добре кризата... или защото я отложихме за в бъдещето?

Американци, които залитат в протекционизма. Европейци, които гласуват за затваряне на вратите. Тези събития оставят впечатление за дежавю. И има защо: те вече са се случвали през 30-те години на миналия век. Последвани от други катастрофи, още по-злокобни. Само че този път политическата криза се развива по-бавно. Какво се е променило?

Голямата депресия се е разразила необикновено бързо. Финансовите пазари експлодират през 1929 година. Съединените щати започват търговска война през 1930 г. с митническите тарифи по закона Смут-Холи. Великобритания обявява парична война още през 1931 година, като девалвира силно лирата стерлинг. В Германия започва вътрешнополитическа война през 1932 година, когато нацистката партия става първа политическа сила в страната. И Хитлер взима властта през 1933 година.

Финансовата буря, предизвикана през 2008 г. от фалита на банка Lehman Brothers имаше същия тип политически последици в развитите страни. Но не и със същия ритъм, нито в същата степен и засега с по-слаб ефект. Управляващите партии на практика загубиха всички избори, които последваха. На първо време спечели традиционната опозиция - демократите в Съединените щати, социалистите във Франция, консерваторите във Великобритания и т. н.

Партиите и политиците, наричани "популистки", които се обявяват срещу елитите и за затваряне на границите, постигнаха напредък едва на втория етап: референдумът за Брекзита и избирането на Тръмп за президент през 2016 година, достигането на Марин Льо Пен до балотажа на президентските избори във Франция и пробивът на "Алтернатива за Германия" през 2017 година, превръщането на Движение "Пет звезди" в първа политическа сила в Италия през 2018 г. Да не говорим за Австрия, Унгария, Полша...

Хиляди нарушения

Въпреки че американците мечтаят за нея, валутната война за момента не е факт. Което не попречи да бъдат предприети редица мерки. Като напечата стотици милиарди долари за обратно изкупуване на финансови активи още през 2010 година, Управлението за федерален резерв (УФР) на САЩ отслаби долара, което пък затвърди възстановяването на американската икономика в момент, когато Европа бе в пълен колапс. Симетрично, същата политика на количествено облекчаване, която Европейската централна банка (ЕЦБ) започна през 2015 година, обезцени еврото, което подпомогна активността в Европа в момент, когато икономическият растеж на САЩ вече бе достатъчно солиден, за да не бъде спъван от поскъпването на долара.

Търговската война също не стана факт. Правилата на свободната търговия, разбира се, бяха нарушени хиляди пъти. Досега обаче нищо сериозно. Като въведе мита върху вноса на стомана, и дори на автомобили, американският президент би могъл да предизвика истински "военни действия". Десет години след епизода Lehman Brothers: това е много, много дълъг период.

Изключение е това, че Голямата депресия се вписваше в следвоенни трусове, за разлика от първата голяма икономическа криза на 21-и век. Решенията и шоковете от 30-те години на миналия век ферментираха през предходното десетилетие. Не спадането на водещия борсов индекс Dow Jones с 39% само за три седмици в края на 1929 г. убеди американските конгресмени да наложат митнически тарифи шест месеца по-късно. Те говореха за такива мита... от едно десетилетие. Американските фермери се бяха възползвали от Първата световна война, за да увеличат чувствително своите продажби в Европа. Прехвърляйки бойните полета в селското стопанство, примирието предизвика дълбока криза на свръхпроизводство в Съединените щати, където бяха гласувани протекционистки мерки още през 1922 година. Тяхното засилване впрочем фигурираше в предизборната програма през 1928 г. на Хърбърт Хувър, който бе избран за президент на САЩ.

Хиляди запушени артерии

Европейските валути пострадаха сериозно от огромните държавни дългове, натрупани от военните усилия. Икономистът Джон Мейнард Кейнс не спря да предлага решения по този въпрос по време на 20-те години на миналия век. Политическият живот също бе разтърсен сериозно от следвоенното управление и то не само в Германия.

Друга причина би могла да обясни защо вредните ефекти от кризата настъпват по-бавно през настоящото десетилетие, отколкото през 30-те години на миналия век: главните действащи лица по време на втората са си научили урока от първата. Управляващите обявиха на висок глас и силно своето желание да оставят границите отворени. Първоначално те оставиха бюджетния дефицит да нарасне, докато техните предшественици са се опитали да го овладеят (нека си припомним само, че Франклин Делано Рузвелт е бил избран през 1932 г. за президент на САЩ с обещанието да намали държавните разходи с 25%). Вместо да държат затворено кранчето за ликвидност, централните банкери не само понижиха лихвите до 0%, но и опитаха набези на отрицателната територия и създадоха огромни парични маси, за да подкрепят финансовата система.

Управляващите обаче не оправиха нищо. Болният този път преживя инфаркта, много от неговите артерии остават запушени. През 30-те години на 20-и век изведнъж изчезнаха огромни дългове. Фалитите изхвърлиха на улицата милиони бедни, както и богати рентиери. Финансовата система обаче бе прочистена. Този път задлъжняването е още по-голямо. Банки, компании, зомби държави дължат своето оцеляване само на изключително ниските лихвени проценти. Както показва протекционизмът на Тръмп, ние не сме уредили кризата, а само сме я разсрочили във времето. Следователно ще продължим да усещаме на гърба си.

Жан-Марк Витори, в. "Ле-з-еко"

(БТА)