Архитектурата след кризата: На мода отново ще дойде целесъобразността

Бащата на Кърт Вонегът бил архитект, но имал лошия късмет да е в разцвета на силите си по времето на кризата преди Втората световна война. На предположението на сина си, че е много забавно да се занимаваш с архитектура, старецът отговорил, че в нея няма нищо забавно и тя е по-близо до счетоводството, отколкото до изкуството. Истината е, че Голямата депресия от 30-те години на миналия век и войната довеждат дотам, че строителството спира, а поръчките са толкова дребни и елементарни, че би могъл да ги изпълни ученик от горните класове на художествена гимназия. Спомняйки си онези години, Вонегът си представя баща си

като Спящата красавица, която търпеливо очаква своя принц. Той си дава сметка, че всички истински архитекти мечтаят за онзи Клиент, който е „достатъчно богат, щедър и изтънчен, за да им възложи проекта на живота им и те най-сетне да се превърнат в онези възвишени творци, каквито са по рождение”. Твърде романтично. Погледнато от един по прагматичен ъгъл, мога да кажа, че съм чувал за роден музикант, но не познавам някого, който се е пръкнал готов архитект. Понеже за музиката понякога е достатъчен само талант, а в архитектурата в ерата на Клиента са нужни социални, маркетингови и счетоводни  умения, които се натрупват бавно и с годините. Обикновените архитекти съвсем не са някакви

едностранчиви маниаци, излезли от роман на Айн Ранд. Най-често това са хора, които хранят семейства и подвизите пред белия лист са по-редки от ежедневните битки с бюрокрацията.

По времето на „златния век” в строителството (забележете, не казвам архитектурата) между 2000 и 2007 г. пазарът предложи толкова много работа, че архитектите получиха уникалната възможност да избират клиентите и задачите си. Родителите масово решиха, че е добре децата им да завършат архитектура - една, както по всичко личеше, перспективна и сериозна професия. Единственият в София и България архитектурен факултет се пропука по шевовете и чрез просто делене нарои още две архитектурни училища в София и едно във Варна. В същото време ателиета страдаха от недостиг на свежа студентска работна ръка. На никого не му се занимаваше с дребни крайни клиенти, докато масово се проектираха и строяха молове и бизнес центрове с размерите на малки селища, жилищни кооперации с големината на цели квартали, а морското крайбрежие и

подстъпите към планините заприличаха по мащаби на софийския център. Постепенно за някакви си 6-7 години Архитектът се превърна в Проектант. Дори преподавателите зарязаха студентите, за да се пробват в това масово и примамливо поприще. Понеже се оказа, че това вече е доходоносен бизнес, доста българи, поработили и натрупали опит в Западна Европа и Северна Америка, се върнаха тук, където се отваряха повече възможности. Току-що завършилите студенти започнаха да основават свои проектантски бюра и веднага поемаха и изпълняваха реални поръчки, нещо, за което само си мечтаеха техните бащи и дядовци навремето. Архитектите, за да насмогнат, не просто проектираха, а „бичеха” количества квадратни метри, като работеха едновременно върху необозрим брой проекти. Но неочакваното се случи – дойде Кризата и всичко спря. За добро или за лошо. 

Ако перифразираме първото изречение от „Ана Каренина”, можем да кажем, че всички изкуства си приличат във време на разцвет, но са „нещастни по своему” във време на рецесия. Най-нещастна е архитектурата. Нея трудно бихме свързали с възможността за „изкуство за самото изкуство”. Тя е дотолкова вплетена в материалното, че това често й пречи да бъде сред барикадите на авангарда. Няма пари, няма строителство, няма архитектура. Тя е

ферментиралата утайка от идеите на другите изкуства.  Нейните успехи идват дълго след като живопис, скулптура или литература откриват и превземат нови върхове. Каменният летопис на историята е пряко отражение на моментните материални и строителни възможности на обществото, но в по-голяма степен той показва културни и социални модели, превърнати в сгради. Нима панелните комплекси не са един овеществен символ на колективния дом, а новите търговски центрове – метафора на Консуматора, за когото е по-важно „да има”, отколкото „да бъде”?!

Архитектът, Ползвателят и Поръчителят дали са се променили, дали са с по-трезва преценка днес? Надявам се. А как рецесията би могла да бъде обрисувана на архитектурен език? Обикновеният гражданин би казал – доста пестеливо, с по-малко, но по-качествени сгради. Но това е все едно да търсиш

полза от ниската раждаемост. Архитектът би искал архитектурата да не е непременно постройка и би добавил с надежда – дано времето за мислене и концепции е повече от самото строителство. По-големите обеми строителство теоретично биха довели лесно до необходимата „критична маса”, за да може голямото количество да прерасне в качество, но в близко време не се очаква да се случи някакво сериозно раздвижване в недвижимите имоти. А и както можем да видим с очите си – в последните години това не се случи.

Обществото, абстрактният Поръчител, основният Инвеститор е на ниво констатации – недоволства и дава отрицателни оценки за визуалната и материалната обкръжаваща среда, за градовете. По първосигнална оценка архитектите са виновни за грозните фасади. На втори план те са само някакво средство да бъдат проведени определени икономически интереси, свързани със сферата, от която се вадят най-много пари. Излиза, че обществото само си е виновно за бардака, в който се намира. Всичко е взаимнообвързано - какъвто ни е футболът, такава ни е и архитектурата. Нека си представим механизма на създаване на едно произведение на строителното изкуство. Възниква частна или обществена нужда от пространство, което да удовлетвори някаква функция, в най-общ смисъл - сграда. Поръчителят казва, че бъдещата постройка трябва да отговаря на определени изисквания и да решава конкретни проблеми –

рамка на проекта. Архитектът трябва да измисли сграда за определен срок, която да върши работа; да е естетична отвън и отвътре, същевременно да се вмести в рамките на определен бюджет. Бъдещата постройка трябва да отговори на ограниченията на средата, да пасва на конкретния парцел, силует на улицата, а същевременно да изстиска максималната възможна площ за Инвеститора, за да бъде повикан архитектът пак при следващия проект. Задачата в повечето случаи е противоречива и може да бъде решена само чрез някакъв компромис. По пътя на елементарната логика всеки би се съгласил, че константата в това уравнение винаги е печалбата на базата на ниска строителна цена, прилична визия и умело пласиране на пазара. Останалото – ако стане. Въпроси, надхвърлящи нивото на единичната постройка, никой не си и задава... защото би струвало излишно време, главоболие и пари.

Строителството спря и днешните архитекти отново седнаха в очакване на своя Принц. Някой от тях ще имат много

свободно време за размисъл, за култура и изкуство или да обърнат повече време на семействата си. Други, които не са седнали, са правите, в пряк и преносен смисъл. Те ще открият, че архитектурната работа не е само над проектите и чертежите, ще забравят за известно време за срокове и квадратури и ще си зададат въпроси. И колкото повече - толкова повече, както е казал Мечо Пух. Кризата неминуемо ще отхвърли необосновано скъпото строителство, на мода отново ще дойде по един елегантен и естествен начин целесъобразността. Мраморът и гранитът ще отстъпят място на нови, рядко използвани материали, които ще олекотят и поевтинят конструкциите. Ще се търсят функционални жилища и офиси, които са с ниска строителна стойност. Търсенето на устойчива архитектура, която е в хармония със средата и е продължение на природата, ще бъде норма. „Ако например проектираш една зелена обществена сграда, но за да се стигне до нея, трябва да се пропътуват десетки километри, това не е устойчива архитектура. Хората губят време и пари, а природата страда повече, отколкото ако разходът на електричество беше по-висок, но до нея се стигаше лесно", казва известният френски архитект Доминик Перо. Ще се говори повече за архитектурата

като жив организъм, част от човешкия свят, а не като за археология. Впрочем младите вече говорят. Пред Паметника на Съветската армия като част от Sofia Architecture Week беше открита изложбата „Пренареждане” – ироничен поглед към визуалната градска среда на 16 екипа студенти по архитектура, визуални артисти, дизайнери и архитекти. Авторите дават решения и поставят въпроси, свързани с проблемите на града. С намигане и младежки ентусиазъм София е „преобразена” до неузнаваемост. Засегнати са проблемите с паркирането, саморазрушаващите се фасади на старите сгради, поддръжката на зелените пространства. Един от участниците дори си е представил столицата като цирков абсурд, където невъзможността за ползване на тротоарите е заменена с акробатика, а опънатите кабели между сградите са се превърнали в повод за тренировка на въжеиграчески умения.  

В друга част от архитектурната седмица, на изложбата „Жилищни модели. Експеримент и ежедневие”, акцентът е изместен върху

съжителството и обитаването в Съединените щати, Латинска Америка, Виена и Токио като ежедневие и като експеримент. Един от най-ценните и знакови проекти е на чилийския архитект Алехандро Аравена, основател и изпълнителен директор на ELEMENTAL – неправителствена организация, включваща архитекти, инженери и художници и имаща за цел да осигурява дом на семейства с нисък доход. Понеже кризата в Чили никога не е спирала от Пиночет досега, архитектите са се научили да напипват и работят целенасочено върху важни и първостепенни за хората обществени проблеми, какъвто е жилищният. Представените социални жилища са субсидирани частично от държавата, но отпуснатите средства са стигнали едва за половин жилище, стойността на терена и инфраструктурата. Тогава организацията решава да включи самите бъдещи обитатели в изграждането на селището. Всеки, който отдели собствен труд и време, може да получи онази допълнителна площ, която му е необходима. Не се е получила някаква велика архитектура, но тя е решила по-важни въпроси от естетическите –

хората са получили дом. Това е един проект, от който са спечелили всички, а не определена страна от инвестиционния процес. За подобно нещо у нас не се сещам. Малцина от младото поколение архитекти са подготвени да откликнат на предизвикателството на посткризата. За някои от тях устойчивата архитектура не е моден термин, а част от творческото верую. Такъв е примерът с вилата в Бистрица на архитектите Георги Кътов и Вяра Желязкова – един проект, който решава истински проблеми и от тяхното разплитане се ражда своеобразната естетика на сградата. Плановата схема е проста и единна. Колкото и да е странно, тук няма коридори. Отделните кътове и зони преливат една в друга, като чрез плъзгащи прегради се дава възможност за сепарация, както и за окрупняване на общия обем. Цялата композиция е структурирана на базата на вътрешен квадратен отвор, един остъклен обем, който иначе можеше да бъде стая, но в случая е нещо много повече от използваемо пространство - от него струи светлина във вътрешността и същевременно е един чудесен слънчев комин за проветрение през лятото. Конструкцията и фасадните материали са подбрани така, че да могат да бъдат изпълнени лесно от неквалифицирана работна ръка, дори от самия собственик. Получила се е една очарователно естествена кулиса от плет,

кацнала на склона и откриваща страхотни гледки към града. Тук единственото високотехнологично нещо са карбоновите столове на Константин Грчич като закачка в интериора.

Дали един проект е предназначен за един човек или за по-голяма група от хора, той не бива да бъде анонимен, за да бъде успешен. Последните два примера потвърждават това правило. Ако все още има архитекти - спящи красавици, които още не са събудени от никакъв принц, за тях винаги остава възможността да творят за себе си по примера на бумажниците от осемдесетте – с хипотетичните проекти на хартия, иронията и самоиронията, поддържайки форма и в бойна готовност, без да губят надежда в идването на Принца. 

Борис Борисов, текстът е публикуван в списание „Мениджър”