Новата икономика: Рисковете от тръмпфлация  

Завръщането на Тръмп на президентския пост в САЩ може да предизвика нов кръг от инфлация и да забави намаляването на лихвените проценти, смятат американски икономисти 

„Инфлацията вероятно ще се повиши в Съединените щати и по света, ако новоизбраният президент на САЩ Доналд Тръмп изпълни обещанията си от предизборната кампания да намали данъците, да затегне имиграцията и да повиши митата върху всички вносни стоки“, се казва в анализ на CNN. 

 По-силният долар при управлението на Тръмп също може да окаже натиск за повишаване на инфлацията по света, тъй като държавите, които внасят борсово търгувани стоки, оценени в щатски долари, са изправени пред по-високи вътрешни цени. 

Митата на Тръмп ще действат като допълнителен данък върху вноса. „Сега очакваме само едно намаление на лихвените проценти на ФЕД през 2025 г., като паричното облекчаване ще бъде задържано, докато премине реализираният инфлационен шок от митата“, написаха анализатори на Nomura в изследователска бележка в началото на ноември. 

Много държави неминуемо ще се сблъскат с проблеми, ако новоизбраният президент Тръмп предприеме строги протекционистки политики. А ако търговските партньори на Америка отвърнат със собствени мита, „ще последва значително нарастване на глобалната инфлация, а последвалият удар върху световната търговия ще се отрази негативно на икономическия растеж“, смятат главният икономист на Investec Филип Шоу и икономистът Ели Хендерсън. 

 Протекционизмът и прекъсването на производствените и търговските вериги са мощни механизми за повишаване на инфлацията. Светът изпита това на практика по време на пандемията COVID-19. „Веригите на доставки, прекъснати от протекционистични сили, могат да доведат до неефективност в глобалната икономическа система и в резултат на това до нов инфлационен натиск“, се посочва в уебсайта на Световния икономически форум в Давос. 

Дълговото бреме 

Освен рисковете от нов кръг на инфлационна спирала, световната икономика има и по-сериозен проблем, който заплашва с мащабна криза - нарастването на световния дълг, както публичен, така и частен. В октомврийския си доклад Fiscal Monitor 2024 МВФ отбелязва, че световният публичен дълг е много висок. Очаква се до края на тази година той да надхвърли 100 трилиона долара, а бъдещите нива на дълга може да са дори по-високи от прогнозираните, тъй като „много държави ще трябва да харчат повече, за да се справят със застаряването на населението и здравеопазването; с екологичния преход и адаптирането към климата; както и с отбраната и енергийната сигурност поради нарастващото геополитическо напрежение“. 

„Шампион“ по публичен дълг са Съединените щати - 36 трилиона долара, а като се включат домакинствата и корпорациите, общият дълг на Америка вече е надхвърлил границата от 102,5 трилиона долара. Международният валутен фонд предупреждава, че „хроничният бюджетен дефицит“ в САЩ трябва спешно да бъде преодолян. Инвеститорите отдавна споделят тази загриженост за дългосрочната траектория на финансите на правителството на САЩ. В доклада на МВФ се посочва, че „държавите са все по-уязвими към глобалните фактори, които влияят върху разходите им по заеми, включително странични ефекти от по-голямата политическа несигурност в системно важни държави като САЩ“. 

Финансовите пазари могат бързо да станат неустойчиви, ако инвеститорите започнат да се съмняват в готовността на правителствата да изплащат дълговете си. „Склонни сме да нямаме въображение за мащабите на това, което може да се обърка, ако има голямо събитие, при което пазарът полудее по американския дълг“, казва Карен Динан, професор по практика на публичната политика в Харвардския университет. 

Подобни заплахи се появяват и от другата страна на Атлантическия океан. Рискът от финансова криза се превърна в основен проблем за Франция през нощта, след като президентът Еманюел Макрон свика предсрочни парламентарни избори през лятото на 2024 г. Инвеститорите тогава сериозно се опасяваха, че избирателите ще изберат в Националното събрание популисти, които са решени да разширят разходите и да намалят данъците, като допълнително увеличат и без това високия дълг и бюджетен дефицит на страната. 

Във втората икономика в света проблемът с дълга е толкова остър, колкото и в първата. Според Банката за международни разплащания общият дълг на китайския нефинансов сектор (правителство, корпорации и домакинства) ще достигне 290% от БВП в средата на 2024 г. Въпреки това Китай ще повиши тавана на дълга на местните правителства до 35,52 трлн. юана, като им позволи да емитират допълнителни специални облигации на стойност 6 трлн. юана в рамките на три години, за да заменят скрит дълг, съобщи агенция Синхуа. Освен това местните правителства ще могат да получат още 4 трилиона юана от нова специална квота местни облигации за пет години със същата цел. „Изборната победа на Тръмп наложи на Пекин да засили политиките за стимулиране на вътрешното търсене, за да компенсира потенциалния спад на износа поради заплахите на новоизбрания президент за налагане на мита“, пише Bloomberg. 

Възниква въпросът къде са границите на растежа на дълга, след които икономиките започват да навлизат в терминална фаза? 

Въпреки че масово икономистите смятат, че няма предварително определено ниво на дълга, при което пазарите започват да се сриват, тъй като големите държави са в състояние да се адаптират към различни финансови условия, съществува консенсус, че ако дългът достигне 150 % от БВП, това ще доведе до много сериозни разходи за икономиката и обществото като цяло. 

„Взаимността“ на дълг и инфлация 

Обикновено номиналният дълг на правителствата е натрупаната сума от минали бюджетни дефицити. Реалната стойност на държавния дълг отчита движението на цената на кошница от стоки и услуги. Икономистите често разглеждат съотношението на държавния дълг към брутния вътрешен продукт, тъй като способността на правителството да обслужва дълга е тясно свързана с неговата данъчна основа, която зависи от размера на националната икономика. 

 Високата инфлация намалява реалната стойност на непогасения държавен дълг, но може да увеличи бъдещите разходи за обслужване на дълга, ако инвеститорите в инфлационна среда изискват по-висока номинална възвръщаемост на дълга, за да компенсират очакваната загуба на покупателна способност на парите. Повишаването на равнището на цените също така намалява съотношението дълг/БВП, тъй като при неизменни други условия по-високите цени на произведените стоки и услуги увеличават номиналния БВП на страната. 

От гледна точка на държавния бюджет инфлацията води до няколко ефекта. Първо, високата инфлация действа като „мек фалит“ по текущия държавен дълг, тъй като реалната пазарна стойност на дълговите задължения се преоценява в съответствие с новите инфлационни очаквания и по-голямата част от текущия непогасен държавен дълг е фиксирана в номинално изражение. Това намаление на реалния дълг позволява на правителствата да увеличат разходите и публичните инвестиции.

Второ, фискалните процеси отчитат инфлацията с голямо закъснение, индексирането не се извършва веднага, така че формално правителствените разходи се намаляват.

Трето, данъците се плащат върху номинални доходи, а инфлацията води до повишаване на номиналните ставки, което с течение на времето увеличава данъчните задължения на данъкоплатците (особено в случай на прогресивна данъчна скала), тъй като данъците се изчисляват върху номиналната, а не върху реалната възвръщаемост на инвестициите и депозитите. Реалните данъчни приходи се увеличават с инфлацията и тук отново правителството печели, тъй като бъдещите дефицити намаляват, докато възвръщаемостта на инвестициите след данъчно облагане за инвеститорите намалява. 

Инфлацията действа като допълнителен данък, който прехвърля част от парите от частните и чуждестранните притежатели на дълг към правителството. А размерът на това преразпределение на богатството е пропорционален на темпа на инфлация и размера на неизплатения дълг. Този механизъм обаче работи добре в полза на правителствата само когато реалните лихвени проценти (номиналните минус инфлацията) в икономиката са отрицателни. 

Инфлационни и репресивни начини за справяне с държавния дълг 

И така, умерената инфлация бавно намалява държавния дълг, докато високата инфлация го „изяжда“ много по-бързо при отрицателни реални лихвени проценти. 

 Но ако централните банки провеждат строга парична политика, реалните лихвени плащания нарастват и това може да доведе до необходимост от строги икономии както за правителствата (фискална консолидация), така и за предприятията и домакинствата. Нарастващите разходи ще наложат намаляване на дълга. Вследствие на това растежът на БВП ще се забави до рецесия, а в краен случай икономиката ще изпадне в стагфлация, ако инфлацията остане висока по време на въвеждането на изключително строга парична политика. В резултат на това ще се стигне до мащабна трансформация с частично държавно управление на икономиката. 

Алтернативата на фискалната консолидация е т.нар. фискално господство, когато централните банки поддържат достатъчно ниски номинални лихвени проценти при висок дълг, висока инфлация и значителни бюджетни дефицити. По всяка вероятност сега развитите икономики в света ще следват този път. Федералният резерв на САЩ, ЕЦБ, Английската централна банка, Японската централна банка и т.н. отново ще поддържат изкуствено ниски лихвени проценти, угаждайки на правителствената политика за сметка на бъдещата финансова стабилност. В обозримо бъдеще това не е лошо за стоковите пазари и за повечето държави, участващи в световните производствени и търговски вериги, тъй като икономическият растеж на базата на фискални стимули позволява БВП да расте по-бързо от дълга. 

Постоянната девалвация на националните валути при положителен търговски баланс също намалява стойността на вътрешния дълг. Но ако вътрешната девалвация не е съпроводена със структурни реформи в икономиката, страната започва да изостава технологично, изпада в бедност и невъзможност да поддържа достатъчен брой квалифицирана работна ръка, за да запази мястото си в световната икономика. 

Реструктурирането на държавния дълг също може да се разглежда от редица държави като решение на проблема. Инвеститорите едва ли ще бъдат доволни, тъй като ще получат по-малко пари от сегашната главница и натрупаните лихви, но поне ще се избегне пълното неизпълнение на дълговите задължения. 

Най-радикалният от различните варианти за справяне с дълга е финансовата репресия, при която участниците на пазара биват принуждавани директно да купуват държавен дълг („ако не го вземат, ще спрем газта “ например) или изкуствено се създава повишено търсене на държавни облигации. Обикновено репресивните политики изискват от регулаторните органи да прикриват алтернативи на държавния дълг и да налагат строг капиталов контрол, за да предотвратят изтичането на пари от държавния дълг към корпоративни ценни книжа и чуждестранни активи. Мерките за потискане позволяват държавният дълг да бъде пласиран при по-ниски от пазарните лихвени проценти. При такива политики инфлацията обикновено е неизбежна, но репресивните мерки са много ефективни в предкризисен период. 

Финансовата репресия се категоризира като „макропруденциално регулиране“, т.е. политика на централните банки за „гарантиране на стабилността на цялата финансова система“. Сред меките мерки за репресия са регулаторните изисквания за активите в балансите на банките и небанковите финансови институции и капиталовите изисквания, основани на пазарния риск (Базел III, Платежоспособност II), които принуждават банките, пенсионните фондове и застрахователните дружества да държат повече държавни облигации. Подобен режим на капиталови изисквания се отнася и до финансовата репресия, като например високите нива на провизиране. 

Фискалната репресия създава рискове, тъй като изкривява капиталовия пазар, изтласква инвестициите от частния сектор, изкривява реалната стойност на парите и възпрепятства нарастването на пазарната ефективност в икономиката. Обикновено фискалната репресия води до „загубени десетилетия“ и финансови кризи в крайна сметка. 

Заключенията досега са разочароващи. Проблемите с нарастващия глобален дълг и инфлационната спирала в контекста на нарастващото геополитическо напрежение изглеждат нерешими. Все още не може да се очакват съвместни координирани действия от страна на правителствата на големите икономики. Законът на джунглата на Киплинг - „всеки сам за себе си“ - се превръща в основен закон на икономиката за неопределен период от време. Но това е по-добре от световна война, масово унищожаване на материални активи и капитали, репарации и ограбване на по-слабите страни. Дали в един постапокалиптичен свят ще има инфлация, на науката не е известно. Отговорността е това, което има значение сега.