Притча: Такива са хората...

Зазвънял яркият жълто-червен будилник и красавицата Есен се събудила.
- Да не съм закъсняла? – разтревожила се тя и погледнала през прозореца. – Навярно вече ме очакват...

Есента бързо се приготвила, като не забравила своя вълшебен шал. Златният шал бил изтъкан от нишки ситен дъжд и слънчеви лъчи. А при по-внимателно вглеждане в него се виждали окъпани в злато разноцветни есенни листа, гъби и житни класове, гроздове и ябълки, и прелитащи жерави и още толкова много неща, които дори самата Есен трудно можела да запомни.

Появила се Есента при хората. А те дори не я забелязали. Не им било до това. Изненадани и разстроени били хората. Едри ябълки узрели през лятото, но били кисели. Красиви били златните житни класове полята, а зърната в тях - прекалено дребни, за да се получи качествено брашно. А по лозите висели тежки гроздове, но само външно изглеждали така прекрасни, а всъщност нямали нито сладост, нито вкус. И това притеснявало хората.

Есента обаче не се тревожела. “Лятото добре е поработило, всичко е подготвило, - оглеждала се тя, - сега е мой ред”. И полетяла над градини, полета и лозя с вълшебния си шал...

И ето, че сега хората само се радвали. Ябълките станали сладки: в тази кошница – жълти, в онази – червени. Житните зърна натежали: едните заделяли за хлебно брашно, а другите, най-хубавите – за домашни баници и питки. Гроздето вече било сладко, сочно: щяло да има и за днес, и за утре, та чак до пролетта щяло да стигне за сокове за децата...

Хората бързо събрали реколтата и изглеждали много доволни. Есента също се радвала. Та как иначе? Но когато хората се огледали, се оказало, че в градините им не останали ябълки; полята вече не били златни като преди, а черни; а лозята - до скоро жълто-зелени и виолетови, вече изглеждали бледи, тъжни, нямало ги ярките гроздове.

Поогледали се хората:
- Нима вече е есен?
“Разбира се, това съм аз, - казала си Есента, - отдавна дойдох. Но явно хората са били толкова заети с реколтата, че просто не са ме забелязали веднага. Няма значение! Важното е, че всичко е в изобилие и е вкусно.”

И Есента се усмихнала – била доволна. Но хората не се усмихвали, те не изглеждали доволни.
– Да… - въздъхнали хората. - Лятото свърши. Ето, настъпи есента. Да... – мислели си те. – Есен е... Какво да се прави?... Нищо не може да направи.

“Странно, - удивила се Есента. - „ Хората не ми се радват?! Не е възможно!”
И отново, вече над горите и хълмовете, полетяла с вълшебния си шал Есента. И ето, кола след кола, автобус зад автобус, хората поели към есенната гора. Дълго се разхождали и изглеждали доволни.

“Доволни бяха от реколтата ми, харесаха гората ми, значи аз съм радост за хората” - мислела Есента... Но хората отново недоволствали, били дори печални. Те носели пълни кошници с гъби, с най-разноцветни шапчици – оранжеви, червени, жълти, кафеви. И кошници с глог и шипки – ярко-ярко червени, огнени! Събирали наръчи с клони и разноцветни листа на калина, дъб, клен… Носели хората в домовете си цялото това есенно вълшебство и въздъхвали:
- Есен… Да… Наистина е есен. Но какво да се прави?... Нищо не може да се направи…
“Но какво, какво трябва да се направи?! – Есента почти се изплашила. - Защо са тъжни хората? Нима искат да ме прогонят? Нима въпреки всичко, не ме харесват?!”

И тя решила да удиви хората, като им даде възможност да се насладят на нещо, което не биха могли да видят в нито един друг сезон от годината. И вълшебният шал на Есента този път полетял в самото небе.
– Гледайте, гледайте! - започнали да си викат едни на други хората. - Бързо, няма да успеете...
Дори най-равнодушните от тях дълго не могли да откъснат очи от небето. Било наистина удивително. Летяли птици. Просто отлитали. Всички. На юг.
- Виждаш ли? Това е ято лястовици. Мънички, но много смели.
– О, не - това е дълга колона от приказни лебеди.
– Така ти се струва! Това са жерави. Това тяхната стройна редица. Това са техните гласове...

Ето такова чудо подарила Есента на хората. Те дълго се взирали в небето след прекрасните отлитащи птици. А после?
– Да… Есен е. Истинска есен. Но какво да се направи? Нищо не може да се направи…

Отпуснала ръце Есента. Заплакала.
“С нищо не може да се угоди на хората. Тръгвам си!”
Загърнала се в своя вълшебен шал и се отправила където й видят очите. Но се случила беда – разстроената и обидена Есен без да иска облякла своя шал наопаки. А опакото било… Съвсем не златно, съвсем не красиво…. Съвсем различно било то. Така става дори с нещата, които не са вълшебни. А с вълшебните – още повече. Не червени ябълки, не златни листа, не гласове на жерави носела със себе си опаката страна на чудесния шал. Продължителен хладен дъжд и зъл вятър се спуснали от там. Духал вятър, леел се дъжд, а сред тях с бавни стъпки си отивала Есента – далеч по мокрия и кален вече път. А хората? Хората гледали в друга посока. Там, от другата страна, невидима засега, в самия край на пътя, като че ли бояща се да пристъпи, в белите си одежди стояла красавицата Зима.

Размахала своя вълшебен шал Зимата, и полетели отначало редки, после все по-едри снежинки. Удивителни, нежни, крехки, почти невидими, лекички, прекрасни. Чудо? Радост? Вече не зная…
- Зима? Вече? – спогледали се хората.
– Да… Есента си замина. Някак бързо… Да…
- Жалко. Ето че дойде зимата. Но какво да се прави?... Нищо не може да се направим…

Странно нещо са хората. Съжаляват за Есента!... Но не за онази красивата, златната. А за тази – днешната – дъждовната, тъжната, некрасивата. А Зимата със своите чудеса сякаш не идва на време, не им харесва...
Странни са хората, да… Но какво да се прави?... Нищо не може да се направи...