Rolling stones and apples*

Големият български режисьор Димитър Гочев почина след кратко и тежко боледуване в Берлин. "За него вероятно повече ще тъгува Германия, отколкото България", сподели с тъга актрисата Параскева Джукелова в предаването "Преди обед" на bTV.  Би било недостойно, ако се окаже истина. Не познаваме Гочев? Талантът му? Респектът, който предизвиква името му в гилдията? Нямаме право на такива извинения, особено след текста на писателя Георги Господинов, който следва. Публикуван е в специалния юбилеен брой на немското списание Theater der Zeit, 7-8/2013 и е предоставен на "Мениджър Нюз" по желание на автора. Поклон пред паметта на Димитър Гочев, български творец и едно от най-големите имена на театъра в Германия!

Моите срещи с Димитър Гочев съвсем не са много – броят се на пръстите на ръцете. Пазя спомен за няколко разговора и за няколко мълчания. Особено за мълчанията. Човек си мисли, че остават само думите, а по-късно разбира, че има мълчания и паузи, които побират повече неща. И това е първото, което искам да кажа. С Гочев може да се мълчи. Смислено и драматично. Това с много малко хора може. Обикновено се боим от тези неловки стихвания на разговора и панически трупаме думи като чували с пясък, за да спрем прилива на мълчание. А той не се бои, оставя го да приижда. Това мълчание е дълбоко, населено с гласове, сцена, на която текат невидими истории. То може да се види и в театъра, който прави, но там критиците вече са го описали, не е моя работа.

Една ранна берлинска пролет на 2008., в самото начало на годишния ми престой като гост-писател на Берлинер Кюнстлерпрограм, Димитър Гочев ми се обади и ме покани на представлението си „Хамлет машина” по Мюлер. Бях трогнат и леко стреснат. Никога не знам какво да говоря с режисьори. А към самия Гочев изпитвах дистанция и респект, изглеждаше рязък и непредвидим. На всичко отгоре не бях чел пиесата и не знаех немски. Разбира се, намерих отнякъде текста на Мюлер в превод, почти го научих наизуст. Че то е поезия, казах си. Покрай това намерих и стихотворенията му, на английски. Изобщо за седмица съвсем зарязах онова, което пишех, започнато и недовършено.

В Дойчес Театер по време на представлението бях в уникална ситуация спрямо немската публика. Там, където течеше немският текст, бях изключен, макар да слагах наум субтитри от прочетеното. Но изведнъж Гочев скача от първия ред на сцената и сред потока от немска реч започва да сипе цели фрази на български. Сега ситуацията е преобърната. Публиката около мен потъва в лабиринта на непознатия език, а аз съм спасен, уловен за ариаднената нишка на Гочевия български. Това, което за другите беше сляпо петно в смисъла, скъсване на нишката, за мен беше светло и родно. Така се догонвахме и разминавахме в коридорите на езика. (Известно е, че в оригинала Мюлер ползва репликите от Шекспировия „Хамлет” на английски, Гочев пък ги сменя с български. Както и да е. Усещането беше незаменимо.)

А самият Гочев... Той се носеше над гробовете с черния костюм и бялата си коса като гарван и Анди Уорхол едновременно. Грачещ, шепнещ, скачащ, смеещ се, изстъплен, уморен, ироничен... В това тяло могат да се срещнат балканският и германският мрак и тогава става страшно и се ражда нещо повече от театър. Мисля, че после някои критици писаха: ама той не е добър актьор, ама малко аматьорски... Само че той е отвъд актьорството и играта, бих се осмелил да кажа. Див, диво тяло в черен костюм, екстатичен, тъмен балкански субект с остро интелигентно лице. (Изведнъж ми хрумна, че това лице страшно прилича на лицето на друг голям българин по произход – Christo. Лице, за което трудно можеш да определиш откъде идва. Лице на чужденец. Но такова то би било навсякъде, особено в България. Тук има нещо и от неговите учители Бено Бесон и Хайнер Мюлер.)

Същата вечер след представлението, докато пиехме бавно бира в кантината на Дойчес Театер, Гочев разказа една история с мъгла. Току-що се бил върнал от България, където решил да мине през родното си градче. И изведнъж паднала нечовешка мъгла, ама мъгла като от приказките. Спрял колата, слязъл и тръгнал напосоки из празните улици. Абсолютно не знаел накъде върви, като слепец, който се блъска в дървета и огради. Вървял, вървял, накрая се отчаял и спрял по средата в нищото. Тогава мъглата изведнъж се вдигнала и се оказало, че стои лице в лице с бащината си къща, точно срещу портата. Нещо, за което нямаме име, го било довело до точното място. Мълчахме дълго след тази история, с онова хубаво и плътно мълчание, за което стана дума по-горе. Защо я разказвам тук? Първо, защото е хубава, прилича на сън и легенда. И второ, казва нещо отвъд себе си за начина, по който Гочев прави театър и живее в него. Тя ме препраща към една ключова сцена - онези търкалящи се ябълки в „Буре барут”. Самият той разказва как дълго се чудели за сценографията на представлението, художникът предложил на средата като метеорит да стои забит камък. Гочев не харесал идеята, работата се закучила. И един ден, докато се лутал на репетициите, видял как една ябълка се изтърколила по сцената. А, казал си, тук има нещо... Така камъкът бил сменен с търкалящи се ябълки. Светът е пълен с падащи и търкалящи се ябълки, но трябва да имаш онова, за което нямаме име - интуиция, Бог, просветление и пр. Да го имаш, за да видиш зад ябълката всички истории на света. От историята на гравитацията до историята на балканския човек с неговите травми и изкушения. Струва ми се, че тези търкалящи се ябълки, освен че задвижват театралната машина, ще останат един от най-силните театрални образи на онова, което се случваше на Балканите през цяло едно десетилетие, че и сетне. Апокалипсисът може да изглежда и така - търкалящи се по надолнището ябълки, които никой няма да отхапе.

През същата година в Берлин в крайна сметка написах пиеса с веселото заглавие „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”. Казвам ви, Гочев е заразителен.

Хулиган, българин, човек на Балкана, анархист, общителен темерут, чувствителен варварин... Достатъчно ни е да знаем, че го има. И да чуваме прегракналия му глас отнякъде. За да не се изгубим в мъглата, която бавно пада.

---------------------------------------------------------------------------------------------------

* Търкалящи се камъни и ябълки.