Приказка за Старата година

В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница - събира всички човешки Качества и беседва с тях  до 12 часа, до момента на своята смърт, до момента на раждане на Новата година.

Ето, и вчера беше така - вечерта на гости при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества - същества, чиито имена и форми са ни познати, но чиито същности и значения още не можем да си представим съвсем ясно.

Най-рано от всички пристигна Лицемерието под ръка със Смирението, след тях важно пристъпваше Честолюбието, почтително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка бавно вървеше величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие.

След тях вървеше Любовта  - полуразсъблечена и много груба жена, с очи, в които имаше много чувственост и нито искра от мисъл.

Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото и:
- Любов! Как си се облякла! Нима такъв костюм подобава на твоята роля в живота?
- Ба! - откликна Празномислието. - Какво искате от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкова е по-ясно, толкова е по-добре и аз съм много доволно, че успях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обвиваха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът и е мръсен, а небесата са толкова високо, че между тях и земята никога няма да има нищо общо! Не е ли така?

А самата Любов мълчи, езикът и отдавна е почти ням, няма ги предишните горещи слова, желанията и са груби, а кръвта - рядка и студена.
Яви се също и Вярата - разбито и колебливо същество. Тя метна един поглед, изпълнен с непримирима омраза към Ума и неусетно се скри от очите му в тълпата от гости на Старата година.

След нея се мярна като видение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.

Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с множество фалшиви камъни и костюмът и беше толкова ярък и блестящ, колкото самата тя бе тъмна и печална.

И ето че пристигна Унинието и всички ниско му се поклониха, защото то е на почит у Времето.

Последна пристигна Правдата, свита и съсипана, както винаги, болна и печална, тя тихо и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.

Излезе Старата година, погледна гостите си и присмехулно се ухили.
- Здравейте и прощавайте! - заговори тя. - Прощавайте, защото умирам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се радвам, че съм смъртна, защото, ако продължа да съществувам и един ден още, не бих могла да понеса мъката на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрекъснато! Искрено ви съжалявам, вие сте безсмъртни. И още повече съжалявам, че в деня на раждането ми всички бяхте много по-силни, свежи и цялостни, отколкото днес, в деня на смъртта ми. Да, аз искрено ви съжалявам - всички вие сте страшно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкова подобни един на друг в своето уродство. Вие ли сте това - човешките Качества? Вие - без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и хората!

Старата година се усмихна и после, след като отново огледа гостите, попита Вярата:
- Вяра! Къде е силата ти, караща хората да вършат подвизи и одухотворяваща живота?

- Той ме ограби! - глухо каза Вярата и посочи Ума.

- Задължен съм и, че досега хората все още вярват в моето могъщество. Но в борбата с нея изхабих най-много от силите си! - гневно откликна Умът.

- Не се карайте, нещастници! - отново безстрастно се усмихна умиращата старица и като помълча, добави: - Да, страшно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли мъка е да бъдеш човек и да трябва да си има работа с вас ден след ден в продължение на много години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава ... не на почит у хората ... Е, какво пък? Прощавайте, бивши спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа ... Но ... сред вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?

- Нея отдавна я няма на земята - измъчено отвърна Правдата.

- Бедната земя! - съжалително каза Старата година. - Колко ли й е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.

- Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота - тихо се оплака Правдата.

- Какво им е? - замислено попита Старата година.

- Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти ... - обясни Правдата.

- Нима те също умират? - изненада се Старата година.

- Не - каза Правдата. - Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички - без да си дават сметка, защо именно живеят.

Старата година хладно се засмя.
- Време е! Още минута и ще удари моят час - часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още ... Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето - аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два ... Какво е това?

Като удари два пъти, часовникът спря да бие.

С изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо.

Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.

- Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността - съобщи той. - Тя каза - за какво са и на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее ...

- Но това е изтезание! - каза Старата.

- Оставаш ти! - непреклонно повтори Меркурий. - И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността - живей!

И той изчезна, посланикът на Вечността... И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.

И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.

Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.

И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.

И накрая всички си тръгнаха.

Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата - винаги и навсякъде последна.

Максим Горки