По-възрастните от вас със сигурност помнят зората на телевизията. Добрите стари вечери, в които човек сяда пред екрана, защото чака любимия си сериал или филм. Седмиците се нижат, за да може пред очите на зрителя да се разкрие пейзаж от емоции, интриги и зловещи планове за превземането на света. Въпросите за убийството на Джей Ар (от сапунената телевизионна опера „Далас“), убийството на Лора Палмър (от сюрреалистичния криминален сериал „Туин Пийкс“) и сами ли сме във Вселената (от фантастиката и тв поредицата „Досиетата Х“) занимаваха целокупното съзнание на потребителя на телевизионна продукция в средата на 90-те и продължиха да излъчват своето влияние върху това как се развива телевизията и правенето на сериали много след това.

Всички говорят за нова ера в телевизията. Сюжетите са по-сложни, мащабите са по-големи, а бюджетите имат повече нули. Сложността на правенето на телевизия граничи със сложната полемика по правенето на филм в онези минали години. Днес сериалите имат по 10 епизода, едно време сериал с по-малко от 22 серии на сезон или поне 100, ако говорим за жанра на сапунената опера, просто не получаваше зелена светлина.

Много паралели могат да се направят между телевизията от едно време и тази сега. От начина на правене до начина на гледане. В миналото хората чакаха седмица, две, а понякога и месец, за да видят новия чакан епизод. Днес всичко излиза накуп. Има мащабност и размах както в сюжетите, така и в тяхното доставяне.

Хората сякаш забравиха старата телевизия. А тя нито беше толкова отдавна, нито се отличаваше чак толкова от днешните модерни продукции. Една от основните разлики обаче, които човек веднага забелязва, е дълбочината на сюжета и неговата динамика.

В предишното си десетилетие, когато търпеше възход, за да стигне до днешните си висоти, телевизията обичаше най-често да разказва по-простички сюжети. Някак по-обикновени, по-човешки дори. Не се целеше в киното и не му подражаваше. Освен това съществуваха добрите стари поредици. Сериали, в които всеки епизод разказва напълно различна история, която няма нужда да е свързана с останалите истории от сезона, но винаги имат обединяващ фактор. Днес, погълнати от сложни взаимоотношения на екран, причинно-следствени връзки и какво ли още не, зрителите с някаква носталгия си спомнят за отминалите времена. Слава богу, поредицата като формат не е напълно умряла.

„Обвиняеми“ и криминалните истории в съдебната зала

Да се направи поредица във времената на комплексна и взаимосвързана като скачени съдове телевизия си е рисково занимание. И все пак някои го правят. А ние, тези, които копнеем за старите формати, сме им благодарни.

Вече имахме подобен пример с антологията Guillermo del Toro's Cabinet of Curiosities, излъчена по Netflix, който като сериал следва правилата, поставени още през 60-те години от „Зоната на здрача“, почти дословно – всеки епизод е малък страшен филм, който може да изкара акъла на повече хора.

Новият сериал „Обвиняеми“, който може да гледате на платформата на HBO Max от този месец, е подобен. С тази разлика, че следва по-модерни правила. Сериалът, дело на Хауърд Гордън (човека, който стои и зад проекти като Homeland) е класически антологичен криминален сериал, разглеждащ някои от най-актуалните въпроси на нашето време – раса, класа, полова идентичност, психично здраве и право на избор. Всички те са пречупени през призмата на обикновени хора, попаднали в необикновени обстоятелства. „Обвиняеми“ е базиран на криминалната антологична поредица на BBC, създадена от Джими Макгавърн и получила награда BAFTA, в която всеки епизод започва в съдебна зала с фокус върху обвиняемите, без да разбираме какво е престъплението и как хората, които виждаме, са се озовали в съда. Драмата се разказва от гледната точка на обвиняемия. Зрителите откриват как един грешен завой в живота на обикновени на пръв поглед хора води до друг, докато не стане твърде късно за връщане назад. Много Хичкоков начин на разказ, биха казали някои и ще са прави.

Изглежда, зрителите чакат с нетърпение подобен тип телевизия, защото още с премиерата си в Америка „Обвиняеми“ започна да чупи рекорди. „В този период от живота ми, в който се намирам в момента, изпитвам много дълбоки чувства към това шоу. Обичам го, но и никога не знаеш какво може да стане. Никой не искаше да прави антология. Не беше, като да идват различни хора и да чукат на вратата ми, за да направя точно такъв сериал. Мисля, че надеждата ни като хора, които застанаха зад този проект, е – в края на всеки един от епизодите зрителите да са се забавлявали и същевременно с това са усетили нещо по-дълбоко“, казва основният двигател на шоуто Хауърд Гордън – мегазвезда в телевизионната продукция със шоута зад гърба си като „24“, Homeland и „Досиетата Х“ – в личен разговор, който водим.

„Обвиняеми“ е американската версия на ултра успешния британски сериал със същото име. И макар двата продукта да си приличат, те де факто коренно и се различават.

„Не исках да правя просто малки промени, като да сменя имената на персонажите или нещо подобно. Голямата разлика при нас е, че разполагахме с по-малко време. Британските епизоди бяха по 55 минути, а ние имахме само 43 минути. Трябваше да се запитам: „Как да накарам публиката да се срещне с герой и да се включи в ситуация, която може да има само груби контури в началото, но въпреки това да иска да узнае: „Какво се е случило и защо?“ По моя преценка в нашата версия зрителят прекарва повече време в опознаване на героите, отколкото в британския оригинал. Едва когато американският екип спря единствено да адаптира сценариите на британската версия и започна да се чуди как може да направи нещата по различен начин, сериалът се превърна в нещо свое.“

Оригиналният сериал на BBC започва своето излъчване през 2010 г. и в двата си сезона разполага общо 10 истории. В него участват големи британски имена от киното като Шон Бийн, Кристофър Екълстън и Марк Уорън. Всеки епизод носи името на основния персонаж и всеки епизод разгръща драма с неочакван финал пред очите на зрителя в рамките на час. В американската си версия „Обвиняеми“ е по-различен, а историите по-комплексни. Той разполага с щрихите на модерен социален експеримент, в който най-различни групи от хора и техните напълно различни проблеми се сблъскват, за да образува Супер Нова. И както Хауърд Гордън казва на финала на нашия разговор: „Светът се променя и кой знае как ще изглежда линейната телевизия след още няколко години. Ако мога да накарам този кораб да продължи да плава още малко, защо не. В този тип разкази, в тези споделени преживявания има нещо културно важно. И според мен това е страхотно.“