Модерният ученик

Едно време в двора на нашето училище имаше опитно поле. То се състоеше от малък парник с разни относително екзотични папрати и други растения, няколко нетипични за центъра на София дървета и няколко лехи със зеленчуци, от които помня единствено един ред зелки. Сега на мястото на опитното поле има асфалт. Дворът на училището е по-широк, а учениците няма как да се крият зад бараката на опитното поле.

Това не е носталгия, а по-скоро опит да вляза отново в темата за това какво му липсва на българското училище? Всичко, според някои. И най-вече му липсва модерна реформа. Децата трябва да се учат на съвременни умения, да вземат сами решения и да се подготвят за дигиталния свят, където всичко се прави с компютри, и в който няма нужда от лехи, парници и зелки.

Този старчески възглед е един от двигателите на упадъка на българското училищно образование. А възгледът е старчески, защото е породен от нашата неувереност за онова, което модерното образование би трябвало да бъде. Мислим си, че ако не споменем нуждата от компютри, ще се окажем старомодни и неадекватни. Ако не кажем, че детето трябва да е самостоятелно, ще се озовем в миналия, та и в по-миналия, век.

Всъщност онова, което му трябва на един ученик не е компютър или молив или дори класна стая. Трябват му разбиране и любопитство. Трябват му също опит и опитване, които да възбудят любопитството му и да развият разбирането му. Трябват му по-скоро умения да общува с околния свят, отколкото пресилена самостоятелност. На ученика му трябват и много други неща, но нека сега да спрем до тук.

И нека да се замислим за един свят, който е необходим на детето и който ние, в опита си да бъдем добри родители, или пък добри политици или чиновници, безцеремонно му отнемаме. Това е светът на природната среда и природените ресурси.

Ще кажете, ами нали учат география. И химия и ботаника и разни други природни неща, с които учебната програма би трябвало да отчете всичко, свързано с ресурсите. Да, тези предмети още ги има. Но за да бъде детето подготвено за един нов икономически свят, то трябва от малко да усвои стария икономически принцип, че ресурсите не стигат. В някакъв смисъл ресурсите никога не са стигали и с това се занимава икономиката – как човек разпределя недостигащите ресурси.

Защо точно сега трябва да променяме нещо в образованието?

Причините са две. Първата е, че образованието ни се е откъснало от старомодното общуване с проблема на природните ресурси. Децата рядко садят зеленчуци, рядко играят с животни и рядко правят преходи из планините. Тези прости някогашни образователни занимания са изместени от “модерен дигитален експириънс”, от родителски и учителски страхове и от образователна летаргия. Децата живеят все по-често и все по-интензивно във виртуални светове, където има всичко. Включително и виртуални зелки.

Втората причина е различният свят в който децата ще живеят. Свят на болезнено ограничени природни ресурси, променен климат и пренаселена със забогатяли хора земя. Да, забогатяли.

През 1985 година китайците консумираха по 20 килограма месо на година. През 2000 година консумацията на месо в Китай беше вече 50 килограма, а през 2030 се очаква да стигне до 88 килограма. Това е вследствие на тяхното забогатяване. И като имате предвид, че за да добиете 1000 калории говеждо, трябва да нахраните кравата с 8000 калории растителност, ще видите че четири пъти повече месо за два пъти по-голямо население може би означава 30 или 40 пъти повече земя! А земята няма как да се множи.

Ние се родихме при цена на петрола под 20 долара за барел (сегашни цени). Днешните деца ще живеят в свят, в който петролът ще струва поне 200 или 300 долара за барел, което ще е поне десет пъти повече от цените, при които ние сме се появили. Те също ще живеят в свят с повече наводнения и повече суши, по-силни урагани и по-високо морско равнище, свят с по-малко риба и повече индустрия. С други думи – градски свят.

В началото на 20 век 13% от населението на Земята е живяло в градовете, през 1950 – 29%, през 2007 градското и селското население се изравниха. През 2050 година две трети от населението ще живее в града. Натискът върху природните ресурси ще стане непоносим.

Оказва се, че техническият прогрес не ни прави по-независими от природата. Напротив. Изглежда ние ставаме по-зависими, просто защото с присъствието си, с материалното си благоденствие и с многобройността си я претоварваме и изтощаваме. Колкото и да се крием зад климатичните си инсталации, джиповете си с двойно предаване, в моловете и спа центровете, които постоянно градим, за да се отдалечим от природата, толкова повече тя ни напомня за себе си с цените на енергията и на храната, които се промъкват в цените и на всичко друго край нас.

Недостигът на ресурси и високите им цени водят до конфликти, които рядко свързваме с климата. Ние смятаме, че арабският свят се вдигна срещу диктаторите си само заради естествения порив към демокрация. Демокрацията обаче не е естествен порив. Много фактори се намесват в един конфликт. Високите цени на храните играха не малка роля в арабските конфликти. В седмицата, в която започнаха бунтовете в Тунис и Египет Световната банка обяви, че равнищата на цените на храните са достигнали опасно равнище. Недостигът на вода в Йемен е постоянен фактор на напрежение. Високите цени на горивата правят контрола върху добива им все по-привлекателен и по-конфликтен. Ако наистина нефтът е на изчерпване, както твърдят привържениците на теорията за ранния петролен пик, тогава днешните деца ще трябва да живеят в свят почти без петрол. Дори тези, които не поддържат теорията за ранния петролен пик, уверено говорят за свят без петрол. Според банка HSBC на света му остава петрол за още 49 години. Това обаче надали означава свят без петролни конфликти.

Ако всичко казано е така, трябва ли от утре да нахлуем в класните стаи и да сплашим всички ученици с неспирни войни, пожари, глад и наводнения? Надали. Но би било крайно безотговорно да не признаем, че около нас расте една нова реалност, за която ние не сме готови, но може би те биха могли да се подготвят. А в същото време сме забравили една стара реалност.

Бихме ли могли да бъдем малко по-конструктивни, неносталгични и некатастрофични по въпроса за опитното поле, горските пожари и изчерпващия се петрол?

Вероятно да. И начинът, по-който образоваме децата, а и себе си, е един позитивен път. За да тръгнем по него като начало можем да разделим зелената образователна програма на три части. Първата ще е излизането навън. Връщането към планината, спорта, здравето и природата и към способността да цениш и да се движиш уверено сред онова, което е останало от природната среда. Нашето благоденствие ни затваря в четириъгълника мол-кола-апартамент-спа хотел. Това е една напълно изкуствена среда, гарнирана с нарастваща дигитална комуникация, която освен личностна неадекватност, ни дарява с рекордни равнища на диабет, кръвно и сърдечни заболявания сред децата. Детето трябва да излезе от този четириъгълник, за да оцелее като човешко създание.

Втората част на зелената програма би трябвало да се насочи към ресурсите на земята. Детето, а и ние покрай него, трябва да разбере онова, което ние не сме в състояние да схванем – разполагаме с ограничен природен бюджет и трябва да го разпределяме умело. То би трябвало да може да смята, но не само колко закуски трябва да спести, за да си купи iPad, но и да може да смята колко декара гора има на Земята, колко кубика въглероден диоксид отделя един кубик въглища и колко киловатчаса електроенергия може да спести една къща ако е добре изолирана. Това е една нова математика, или по-скоро стара математика, приложена към нова реалност, която ще е все по-нужна на днешното дете.

И третата зелена част би трябвало да е свързана с предприемачеството и иновациите. Детето трябва да има способността да намира решения на онези проблеми, пред които ресурсната недостатъчност на света ще го изправи. Бъдещето принадлежи на ресурсно икономичните и нисковъглеродните сектори. Как обаче се образоват нисковъглеродни предприемачи? Едно време нас ни захранваха със стиховете “Миньор е моят татко, миньор ще съм и аз.” Къде да открием вдъхновение за предприемчивостта, която да захвърли в миналото символа на днешното благоденствие – джипа на татко и неговите производни – в полза на велосипеда, електрическата кола или слънчевата енергия? Засега нямам ясен отговор на този въпрос, но ако видя, че някой разкопае асфалтираната площадка в старото ми училище и там отново се появи опитно поле, ще си помисля, че този някой сигурно е на път да намери отговора.

Юлиян Попов, текстът е публикуван в списание „Мениджър”